Замислен над думите й, Джеръми погледна към колата си, после отново към Дорис. В тях определено имаше логика, но…
— Разбираш ли, че променяш напълно историята си? Това няма нищо общо с писмото ти.
— Не е така — поклати глава тя. — В него казвам само, че в гробището има мистериозни светлини, че то е свързано със стара легенда, че по-голямата част от съгражданите ни мислят, че това е работа на духове и че студентите от, „Дюк“ не успяха да открият причината за светлините. Всичко това е истина. Ако не ми вярваш, прочети отново писмото. Аз не съм лъжкиня, господин Марш. Може да не съм светица, но не съм и лъжкиня.
— Тогава защо искаш да дискредитирам историята?
— Защото това, което става, не е правилно — отвърна веднага тя, сякаш отговорът беше очевиден. — Хората тъпчат гробовете, туристите разпъват палатки наблизо — това е неуважение към мъртвите, нищо, че гробището е изоставено. Погребаните там имат право да почиват в мир. А да комбинираш това място с нещо хубаво и важно като Обиколката на историческите домове е направо грях. Но моят глас е глас в пустиня.
Джеръми се замисли за момент, пъхна ръце в джобовете си и попита:
— Може ли да бъда честен с теб?
Тя кимна. Джеръми пристъпи от крак на крак.
— Щом вярваш, че майка ти е можела да чете мисли, а ти си гадателка и можеш да познаваш пола на бебетата, най-естественото е…
Той се запъна и тя продължи мисълта му:
— Да съм първата, която ще вярва в духове?
Той кимна.
— И аз наистина вярвам. Но не мисля, че са в гробището.
— Защо?
— Защото съм ходила много пъти там и никога не съм усещала присъствието им.
— Значи можеш да правиш и това?
Тя сви рамене, но вместо да отговори, го попита:
— Може ли да ти кажа нещо?
— Давай.
— Един ден ще научиш нещо, което науката няма да може да обясни. И когато това се случи, животът ти коренно ще се промени.
Той й се усмихна.
— Обещаваш ли?
— Да. И ти обещавам, че ще е скоро — отвърна тя. За миг се загледа в очите му. После каза с усмивка: — Уверявам те, че нашият обяд ми беше изключително приятен. Не са чести дните, когато мога да се насладя на компанията на такъв очарователен младеж. Ти ме накара да се почувствам отново млада.
— Аз също прекарах чудесно.
Той се обърна, готов да си тръгне. По време на обяда на небето се бяха събрали тъмни облаци. Макар и не зловеща, картината напомняше, че зимата вече тропа на вратата, и Джеръми вдигна зиморничаво яката на якето си, преди да тръгне към колата.
— Господин Марш? — извика след него Дорис.
— Да? — обърна се той.
— Поздрави Лекс от мен.
— Лекс ли?
— Да — отвърна тя. — Тя работи в библиотеката. Ако искаш да намериш някакви материали, трябва да питаш нея.
Той се усмихна.
— Непременно ще я поздравя от теб.
4.
Библиотеката се оказа масивна постройка в готически стил, напълно различна от другите в града. На Джеръми му се стори, че някой просто я е изрязал от един планински склон някъде из Румъния и я е пуснал в Бун Крийк заради някакъв бас.
Сградата заемаше по-голямата част от квартала, двата етажа бяха украсени с високи тесни прозорци, завършващи с островръх покрив. Имаше арковидна дървена порта с огромни чукала. Определено би харесала на Едгар Алън По, но жителите на града се бяха постарали да я направят по-приветлива, въпреки призрачната й архитектура. Тухлените стени, някога безспорно червеникавокафяви, сега бяха боядисани в бяло, а като контраст на прозорците имаше черни капаци. Тротоарът и пилонът отпред бяха оградени със саксии с теменуги. Объл знак посрещаше посетителите пред входа и им съобщаваше със златни букви в стил италик, че се намират пред „Библиотека Бун Крийк“. Въпреки това гледката беше стряскаща. Като да отидеш на гости в елегантна къща на богат наследник и икономът да те посрещаше с балони и пистолет-пръскалка.