В силно осветеното фоайе с бледожълти стени — поне постройката беше последователна в своята непоследователност — имаше голямо бюро във формата на буквата „Г“. Едното му крило стигаше до дъното на фоайето, където Джеръми видя голямо помещение с двукрила остъклена врата, посветено на децата. Отляво бяха тоалетните, а отдясно, зад друга остъклена врата се намираше главната зала или поне така му се стори. Той кимна и махна с ръка към възрастната дама зад бюрото. Тя му се усмихна и също му махна с ръка, после се върна към книгата, която четеше.
Джеръми мина през тежката остъклена врата на голямото помещение, горд, че е разбрал как стават нещата тук.
Но залата го разочарова. Под ярката флуоресцентна светлина имаше само шест относително близо един до друг рафта с книги в помещение, не по-голямо от едностаен апартамент. В близките два ъгъла се виждаха стари компютри, а вдясно беше подреден кът за четене с малка колекция от периодични издания. В помещението имаше четири малки масички, а из рафтовете ровеха само трима души. Единият от тях беше възрастен човек със слухов апарат и подреждаше извадените книги по рафтовете. Докато се оглеждаше наоколо, Джеръми си помисли, че сигурно в живота си бе купил повече книги, отколкото притежаваше тази библиотеката.
Приближи се до бюрото на служителката, но там нямаше никого и това не беше изненадващо. Реши да почака тази Лекси. Облегна се на плота и се обърна с лице към залата, преценил, че Лекси може да е възрастният човек със слуховия апарат, но той не дойде при него.
Джеръми погледна часовника си. След две минути го погледна отново. След още две минути прочисти шумно гърлото си и мъжът най-после го забеляза. Той му кимна и помаха с ръка — знак, че има нужда от помощта му. Старецът също кимна, махна с ръка и продължи да подрежда книгите. Явно не бързаше. Южняците бяха пословични със своята работливост. Много интересно!
Тя гледаше през прозореца на малкия си, претъпкан с вещи кабинет на втория етаж на библиотеката. Знаеше, че той ще дойде. Дорис й се бе обадила веднага след като бе излязъл от „Хърбс“, и й бе разказала за нюйоркчанина в черно, дошъл да пише статия за духовете в гробището.
Тя поклати глава. Явно беше взел писмото насериозно. Наумеше ли си нещо, Дорис не се отказваше лесно, изобщо не помисли какви последствия можеше да има написването на подобна статия. Тя беше чела и други неща на господин Марш и знаеше как действа той. За него нямаше да е достатъчно да докаже, че тук не става дума за никакви духове — тя също не се съмняваше в това. Но нямаше да спре дотук. Щеше да се сближи с хората, да ги накара да се отпуснат, обезоръжени от градския му чар, и да подбере информацията така, че да извърти истината, както пожелае. И щом свършеше мръсната си работа, хората в цялата страна щяха да прочетат статията му и да решат, че жителите на Бун Крийк са тъпи, необразовани и суеверни.
О, не! Фактът, че той беше тук, изобщо не й харесваше.
Затвори очи и започна разсеяно да навива кичур тъмна коса на пръста си. На нея също не й харесваше, че хората тъпчат гробовете на дедите им. Дорис беше права: това беше проява на неуважение, но откакто онези момчета от „Дюк“ дойдоха и статията излезе във вестника, нещата излязоха от контрол. Защо не си замълчаха? Тези светлини бяха тук десетилетия наред. Всички знаеха за тях, но никой не се замисляше. Случвало се бе гости на града да отидат до гробището да ги видят — предимно пиянски компании от „Лукилу“ или младежи. Обаче тениски? Чаши за кафе с надписи? Пощенски картички? Плюс Историческа обиколка на града?
Не разбираше причината за тази истерия. Защо беше толкова важно да направят градчето туристически обект? Безспорно парите бяха важни, но хората не живееха в Бун Крийк, защото искаха да забогатеят. Поне повечето от тях. Неколцина мислеха как да напълнят гушите си и сред тях на първо място беше кметът. Но тя знаеше, че повечето живееха тук по същата причина, поради която живееше и тя: заради онази неповторима гледка към Памлико, когато по залез слънцето я превръщаше в златиста лента, заради съседите, които обичаше и им вярваше, и защото тук хората можеха спокойно да оставят децата си да играят до тъмно, без да се притесняват, че ще им се случи нещо лошо. В този забързан свят Бун Крийк не правеше дори опити да става модерен и това го правеше специален за много хора.