Ето защо продължаваше да живее тук. Тя обичаше града си, обичаше всичко, свързано с него: аромата на бор и соления дъх в ранната пролетна утрин, знойните летни вечери, когато кожата ти блести от пот, вълшебните краски на листата през есента. Но най-много обичаше хората и не можеше да си представи да живее другаде. Тя им вярваше, приятно й беше да разговаря с тях и ги харесваше. Естествено не всички нейни приятели усещаха същото и много от тях не се върнаха след завършването на колежа. Тя също замина за известно време, но с мисълта, че ще се върне отново, и направи добре, защото през последните две години здравето на Дорис значително се разклати. Върна се и също като майка си започна работа в библиотеката, с надеждата да я превърне гордостта на града.
Не че работата беше нещо изключително, нито беше добре заплатена. Библиотеката всъщност беше доста голяма, но първото впечатление лъжеше. На първия етаж бяха периодиката и съвременната белетристика, докато класиката, документалната литература и уникалните колекции се намираха на втория етаж. Тя не мислеше, че господин Марш е разбрал за втория етаж, защото стълбището беше в края на коридора, до отдела за детска литература и не се забелязваше лесно. Едно от неудобствата книгите да се помещават в бивш частен дом, беше, че архитектурата не предвиждаше движение на много хора. Но на нея мястото й харесваше.
Кабинетът й на втория етаж беше тих и близо до любимата й част. Малката стая до него съдържаше редки заглавия, книги, придобити чрез частни и гаражни разпродажби, дарения и посещения на книжарници и офиси на разпространители из целия щат по започнатия от майка й проект. Освен това тя бе успяла да събере добра колекция от исторически ръкописи и карти, някои от които датираха отпреди Революцията. Те бяха нейната страст. Тя непрекъснато търсеше нещо специално и използваше целия си чар, дори лъжеше, а понякога направо молеше, за да получи, каквото иска. Ако и това не помогнеше, наблягаше на отстъпките в данъците и понеже поддържаше близки контакти с щатските и данъчните служби из целия Юг, често получаваше екземплярите, преди другите библиотеки да са разбрали за тях. Разбира се, не разполагаше със средствата на „Дюк“, Уейк Форест и университета в Северна Каролина, но библиотеката й се славеше като една от най-добрите в щата, ако не и в цялата страна.
Ето как виждаше нещата. Това беше нейната библиотека и този град беше нейният. А долу я чакаше непознат, готов да напише статия, която може би нямаше да представи в добра светлина нейните хора.
Тя го видя, когато идваше насам с колата си. Проследи го, докато отбиваше и спираше пред входа. И поклати глава, разпознавайки почти веднага самоуверения мачо от големия град, поредният, дошъл тук да търси екзотика. Той беше от хората, които си въобразяваха, че разбират по-добре този свят, които си мислеха, че животът ти е много по-пълен и вълнуващ в големия град. Преди няколко години се бе влюбила в човек, който вярваше в подобни неща, и нямаше никакво намерение да се хване отново в капана.
Една чинка кацна на перваза на прозореца. Тя се загледа в нея, тръсна глава и въздъхна. Нямаше как, трябваше да слезе и да поговори с господин Марш от Ню Йорк. Все пак бе дошъл при нея, нали? Беше изминал толкова дълъг път дотук. Работата й и пословичното южняшко гостоприемство я задължаваха да му помогне да намери, каквото търси. А и така щеше да има възможност да го държи под око. Да филтрира информацията така, че той да види добрите страни на живота в този град.
Тя се усмихна. Не се съмняваше, че ще се справи с господин Марш. И въпреки че човек не биваше да се доверява на такива като него, трябваше да му се признае, че изглежда добре.
На господин Марш изглежда бе започнало да му писва. Той крачеше нервно между рафтовете със скръстени ръце и оглеждаше без особен интерес заглавията от двете си страни. От време на време мръщеше вежди, вероятно се чудеше защо не може да открие нито един роман на Дикенс, Чосър или Остин. „Ако ме попита — помисли си тя, — как ли ще реагира, като го попитам на свой ред: «Кой, кой»?“ Като знаеше какъв е — всъщност трябваше да си признае, че изобщо не знаеше какъв е, но предполагаше — щеше да се вторачи в нея, както направи в гробището. „Мъже — помисли си тя. — Толкова са предвидими!“
Подръпна без нужда пуловера си просто за да отложи срещата с още една минута, после тръгна към него. „Дръж се професионално — напомни си строго, — имаш конкретна задача.“
— Предполагам, че чакате мен? — каза тя и се усмихна сдържано.