— Кой? — сви вежди Алвин.
— Един политик. Бил е в щатския сенат на Северна Каролина от 1907 до 1916 година.
— На кого му пука?
— И аз това се питам — кимна Джеръми, хвърли поглед през бара и остана разочарован, когато видя, че червенокосата си е тръгнала.
— Къде точно се намира, казваш?
— Между „по средата на нищото“ и „къде по-точно е това“. Ще спя на място, наречено „Грийнлийв Котиджис“, описано в рекламата като пасторално и провинциално, но все пак модерно. Каквото и да значи това.
— Ще си бъде истинско приключение — засмя се Алвин.
— Не се тревожи. Сигурен съм, че ще паснеш на мястото.
— Сигурен си?
— Напълно — каза Джеръми и посочи кожените дрехи, татуировките и пиърсинга. — Дори подозирам, че ще искат да те осиновят.
2.
Във вторник малко след дванайсет, на другия ден след интервюто за списание „Пийпъл“, Джеръми пристигна в Северна Каролина. Когато заминаваше, в Ню Йорк беше мрачно и студено, очакваше се сняг. Тук, с ясносиньото небе, зимата изглеждаше отдавна отминала.
Според картата, която си купи от магазина за сувенири на летището, Бун Крийк се намираше в окръг Памлико, на сто и шейсет километра от Райли и — ако пътят дотам можеше да се вземе за някакъв показател — далеч от цивилизацията. Релефът от двете страни на пътя беше равен и гол, интересен колкото тесто за палачинки. Фермите бяха разделени от хилави пожълтели борчета и предвид мижавия трафик те бяха единственото, което спасяваше Джеръми от пълната скука.
Все пак трябваше да признае, че не е толкова зле. Поне в онази част с шофирането. Всеки знаеше, че леката вибрация на гумите, ревът на двигателя и високата скорост увеличават притока на адреналин, особено при мъжете (веднъж беше писал статия за това). Животът в града превръщаше притежаването на автомобил в излишен лукс и той не оправдаваше разходите за поддържането му. Предпочиташе да пътува в претъпканото метро или със стари раздрънкани таксита. Придвижването из града беше изнервящо, напрегнато и в зависимост от шофьора на таксито дори опасно за живота, но като кореняк нюйоркчанин той отдавна бе приел това за един от вълнуващите аспекти на града, наричан от него дом.
Мислите му се понесоха към бившата му жена. Мария би харесала това пътуване. В първите години от брака им те често си наемаха автомобил и отиваха в планината или на плаж, доволни да прекарат часове на пътя. Мария работеше като журналист в списание „Ел“ и двамата се бяха запознали на едно парти в редакцията. Когато я попита иска ли да дойде с него до близкото барче за по едно кафе, нямаше представа, че това ще е единствената жена, която някога щеше да обича. В началото дори си бе помислил, че е грешка да я кани на кафе, защото на пръв поглед му се стори, че нямат никакви допирни точки. Тя беше прекалено напориста и емоционална, но после, когато я целуна пред дома й, любовта го помете като ураган.
Впоследствие започна да цени нейната борбеност и безпогрешния й усет за хората, както и способността й да го приема без остатък и без да го съди, независимо дали беше за добро или за лошо. Година по-късно, заобиколени от приятели и роднини, двамата се озоваха в църквата. Тогава Джеръми беше на двайсет и шест, още нямаше своя колонка в „Сайънтифик Американ“, но вече градеше репутацията си на добър и способен журналист. Двамата едва успяваха да плащат наема на малкия си апартамент в Бруклин. За него онези години бяха трудни, но определено най-щастливите в живота му. Смяташе, че бракът им е стабилен, но както се оказа по-късно — бил е изграден върху пясъчна основа. В началото проблемът беше ясен и прост: нейната работа я закотвяше в града, докато той пътуваше непрекъснато в преследване на голямата история. Отсъстваше със седмици и въпреки уверенията й, че може да се справи с това, постепенно бе осъзнала, че няма да издържи дълго. Две години след сватбата, по време на подготовката му за поредното пътуване, тя седна на леглото до него, стисна ръце в скута си и го погледна с големите си кафяви очи.
— Така не става — заяви. Помълча, после продължи: — Ти никога не си вкъщи и това не е честно спрямо мен. Не е честно спрямо двама ни.
— Искаш да напусна ли? — попита той, усещайки надигащата се в гърдите му паника.
— Не, не искам да напускаш, но може да потърсиш нещо по-спокойно. Например в „Таймс“. Или в „Поуст“. Може и в „Дейли Нюз“.