— Това няма да продължи вечно — защити се той. — Още малко и ще уседна.
— Така каза и преди шест месеца — отбеляза тя. — Но аз не вярвам, че нещо ще се промени.
Поглеждайки назад, Джеръми разбра, че трябваше да приеме този разговор за предупреждение, каквото си беше, но тогава мислеше само за предстоящата задача. Трябваше да събере материал за статията си, този път в Лос Аламос. Когато я целуна за довиждане, тя му се усмихна несигурно и през целия полет той не можа да изтрие от съзнанието си странното й изражение, но когато се върна, Мария си беше същата и двамата прекараха уикенда в леглото. После тя започна да говори за дете и въпреки притесненията си той също се запали по идеята. Разбра, че му е простено, но защитната броня на тяхната връзка се бе пропукала и при всяко следващо пътуване излизаха все нови и нови пукнатини. Раздялата дойде след около година, месец след посещението им при онзи лекар в Горен Ийст Сайд, разкривайки им истина, за която никой от тях не бе предполагал. Това посещение предопредели края на връзката им в много по-голяма степен, отколкото неговите пътувания.
— Не мога да остана — каза му тя, когато напуснаха кабинета на лекаря. — Искам да бъда с теб и част от мен винаги ще те обича, но просто не мога.
Нямаше нужда да казва повече и след развода в кратките моменти на самосъжаление той често се питаше дали някога го бе обичала истински. Ядосваше се, че не опитаха да се преборят с това, че той не успя да я разбере. Но накрая интуицията му подсказа защо си бе отишла и той прие фактите, без да изпитва лоши чувства към нея. Те останаха в добри отношения и от време на време се чуваха по телефона. Три години по-късно тя се омъжи за един адвокат от Чапакуа, но той не намери сили да отиде на сватбата й.
Разводът им бе приключил преди седем години и ако трябваше да бъде честен, това беше единственото тъжно нещо, което някога му се бе случвало, въпреки че малко хора знаеха това. След Мария никога не беше сериозно нараняван, имаше активен социален живот и се бе измъкнал от детството без психологически травми, засегнали толкова много хора на неговата възраст. Братята и снахите, родителите и дори бабите и дядовците — и четиримата навършили деветдесет — бяха живи и здрави. И си бяха близки; само преди няколко седмици многобройният клан се бе събрал в дома на родителите му в Куинс, където бе отраснал, и всички прекараха чудесно. Джеръми имаше седемнайсет племенници. Превърнал се отново в ерген сред семейство от щастливо женени братя и сестри, той имаше късмет, че братята му бяха достатъчно съобразителни и нито веднъж не го попитаха защо се е развел.
Благодарение на тях той успя да преодолее раздялата без големи драми. През по-голямата част от времето. Наистина, понякога при подобни пътувания неочаквано се замисляше какво ли би било, ако нещата не се бяха развили така, но напоследък това му се случваше все по-рядко. Важното беше, че разводът не го настрои срещу нежния пол.
Преди няколко години му се наложи да направи научно изследване по въпроса, дали възприемането на красивото като такова е резултат на наложени от културата на човека правила, или е генетично заложено. За нуждите на проучването беше проведен експеримент. Красиви и не толкова привлекателни жени бяха помолени да подържат бебета и учените измериха дължината на времетраенето на зрителния контакт помежду им. Експериментът показа пряка зависимост между красотата и зрителния контакт: бебетата задържаха по-дълго погледа си върху красивите жени и резултатът беше в полза на твърдението, че възприемането на красотата ни е вродено. Проучването предизвика сериозен интерес в „Нюзуик“ и „Таймс“.
Джеръми реши да опровергае проучването в своята статия, защото според него то не вземаше предвид важни качества. Външната красота грабваше веднага погледа на човека, но той беше скептичен към красотата на супермоделите и знаеше, че повечето мъже изпитват същото. За него интелектът и страстта бяха далеч по-привлекателни и с времето ставаха все по-вълнуващи. За да бъдат дешифрирани, те изискваха много повече от един поглед и при по-дълга връзка външната красота минаваше на заден план.
Той написа, че красотата наистина побеждава в първия момент, но при средни и по-дълги периоди на връзка културните норми — най-вече онези, възприети от семейната среда — бяха по-важни. Редакторът намери идеята му за „твърде субективна“ и му предложи да напише нещо за прекомерната употреба на антибиотици в храната на пилетата, което водеше до сериозната заплаха да превърне стрептококите в следващата бубонна чума. Напълно обяснимо, беше си помислил тогава разочарованият Джеръми: редакторът беше вегетарианец и жена му беше красива и ярка като небето над Аляска.