Изпод перото на Моцарт се раждат не само 13 опери и редица песни, но и множество произведения от всички жанрове на инструменталната музика: симфонии, серенади, дивертименти, струнни дуети, триа, квартети, квинтети, клавирни триа, ансамбли с участието на духови инструменти, клавирни сонати и сонати за цигулка и пиано, фантазии, вариации, рондо и вариации за пиано, концерти за цигулка, за пиано, флейта, кларнет, валдхорна, арфа и оркестър, маршове и танци за оркестър. Ако оперите на Моцарт са обогатени с прийомите на симфоничното развитие, на свой ред оперната драматургия и ариозната напевност навлизат в страниците на инструменталната му музика. Мелодичното богатство на Моцартовата музика е еднакво неизчерпаемо във всички жанрове. Несложните, лесно запаметяващи се и изключително изящни мелодии съчетават австрийската и немската песенност и танцувалност с напевността на италианската кантилена. За разлика от музиката на Хайдн връзките на Моцартовите творби с австрийския музикален фолклор не са толкова преки. Хармонията и полифонията на Моцарт се отличават със своята безупречна изисканост. Полифонията му се изгражда върху основите на Баховото многогласие, но вече със стилистичните белези на новата виенска школа от осемнадесети век. Полифоничните теми на Йохан Себастиан Бах и Моцарт са съвършено различни по своя характер. Докато тематизмът на Бах носи необходимостта от имитационно развитие, темите на Моцарт не изискват задължително подобно третиране — те биха могли да се разгърнат и в мелодико-хармоничен стил. Моцартовата полифония е мощно средство за динамизиране на музикалната разработка. Хармонията на Моцарт още повече подчертава изяществото на мелодичните му образи. Висока художественост, поетична одухотвореност, безупречна чистота в гласоводенето, съдържателна осмисленост на формата и съвършенство на всеки детайл са чертите, обясняващи могъщото въздействие на Моцартовата музика.
Възпитан в християнски дух, Моцарт постепенно прозира непреодолимата пропаст между теоретичното излагане на Христовото учение и всестранната духовна и материална корупция на църковните служители. Той напуска лоното на католицизма и приема масонството — едно колкото религиозно, толкова и социално-политическо движение. Приобщава се с искреност и сериозност към хуманните, макар мъгляви идеи на масоните за братство и любов между хората. Преследването на масонските ложи от австрийския император Леополд II говори, че те са опасни за самодържавието носители на политически и религиозен либерализъм, отдушници за потиснатото трето съсловие. Плод на масонските идеи на Моцарт е създаването на операта „Вълшебната флейта“, въплъщаваща победата на светлината над тъмните сили и разрушението, една борба, водена по моцартовски — без кръвопролития и жертви. Естествено обществено-политическият идеал на композитора, както и на повечето философи-просветители, е утопичен. Те очакват феодализмът да загине под влиянието на критиката на разума. Моцарт остава наивен социален бунтар. Музиката му излъчва оптимистичната вяра в предстоящото побратимяване на хората и народите, идея на абстрактния хуманизъм.
Все повече отдалечаващ музиката си от вкусовете на своите „меценати“, Моцарт започва да разговаря с тях от почти равноправна позиция: мъжествено, смело, откровено, понякога дори гневно. Всичките му „покровители“, откупващи произведенията му за жалки суми, един след друг се оттеглят от него. Остават му самотата, мизерията, болестите, смъртта. Един от най-великите синове на човечеството става жертва на буржоазно-аристократическа Европа. Извършено е голямо престъпление срещу културата: убит е морално и физически един духовен титан. Не случайно два века по-късно Егзюпери формулира еталона за трагичната загуба на неповторимите личности: „Измъчвам се от това, че във всеки човек може би е убит един Моцарт.“ Опитите да се докаже, че Моцарт загива като лична жертва на отровилия го от завист Салиери, остават без подкрепата на сигурни факти. Действително преди смъртта си Салиери признава, че е извършил приписваното му злодеяние. Ала съществуват медицински твърдения, че през последните си години италианският композитор е бил душевно болен, че признанието му е само болезнено бълнуване. Салиери действително е бил завистлив човек, защото по-късно застава на пътя и на друг гений — своя ученик Шуберт. Ала дори да приемем, че Салиери е прекият убиец на Моцарт, не трябва да се забравя, че в края на краткия си живот залцбургският композитор е бил с вече непоправимо подкопано здраве. Нежният и безкрайно талантлив човек, изхабил жизнените си сили в борба за създаване на голямо новаторско изкуство и в жестоки сражения с могъщите враждебни сили, не можеше да не загине.