Най-неприятното беше, че Стрелников очевидно не смяташе да остане ректор до края на живота си. Всички негови приятели знаеха, че не издържа повече от две-три години на едно началническо място. Доскучаваше му и се устремяваше към нови простори и нови върхове, променяше сферата си на дейност, захващаше се с нови неща. Томчак и Леонтиев, които по изричното нареждане на ректора здраво бяха затегнали всички гайки и си бяха спечелили много врагове в института, подсъзнателно очакваха деня, когато приятелят им Володя ще напусне. Твърдо знаеха, че напусне ли той, и те няма да останат в института. Ще дойде нов ректор, който ще започне да се обгражда с нов екип, както бе направил преди това самият Стрелников.
Прогнозата им се сбъдна. Не минаха и три години и Стрелников намисли да организира Фондация за подкрепа и развитие на хуманитарното образование. За облекчение на приятелите си — негови заместници — той ги покани да работят с него. Но предвидливата Лариса Томчак още тогава предупреди мъжа си:
— Не прави това, Слава, по-добре се върни към науката, докато не е станало късно. Тригодишно прекъсване все някак може да се навакса, още повече че сега си на длъжност заместник-ректор по науката, а от тази длъжност спокойно можеш да се преместиш като заместник-директор на някой научноизследователски институт. Ако се повлечеш след Стрелников към тази фондация, това вече ще е необратимо. Никой не взема отново на държавна служба хора, които са я напуснали, за да работят в бизнеса — там не обичат такива. Максимумът, на който можеш да разчиташ след фондацията, е длъжността старши научен сътрудник. Няма ли да се чувстваш като паднал от високо?
— Аз съм му нужен — упорито повтаряше Томчак. — Той ме помоли да напусна заедно с него.
Лариса беше безсилна срещу тези доводи. В същото положение бяха и семейство Леонтиеви. Ана умоляваше мъжа си да си събере ума, докато не е станало късно, а той, на свой ред, декламираше помпозните думи за мъжкото приятелство. Томчак и Леонтиев напуснаха института заедно със Стрелников и започнаха работа в създадената от него фондация. И ето че сега, както се разбра, Владимир Стрелников бе назначен на висок пост в апарата на Държавния комитет по висшето образование и бе изоставил верните си приятели на произвола на съдбата. И двамата нямаха истинско отношение към бизнеса, не го обичаха и почти не го разбираха. Те не можеха да ръководят фондацията без разтропания, енергичен и предприемчив Стрелников. Нещо повече — докато бяха организирали работата на фондацията, те, както и преди в института, по нареждане на шефа си бяха проявявали крайна строгост и взискателност към останалите служители. Дори в случаите, когато Владимир Алексеевич абсолютно очевидно не беше прав или вземаше несправедливи мерки, те демонстрираха солидарност с него пред служителите, които идваха да търсят от тях защита и разбиране. Законите на корпоративността и мъжкото приятелство го изискваха. Именно затова трудно можеше да се очаква с напускането на Стрелников всичко във фондацията да си остане, както преди. И тук Томчак и Леонтиев вече бяха заобиколени от недоброжелатели и врагове и тези врагове веднага надигнаха глави и започнаха да търсят възможности да си разчистят сметките с потисниците.