Но всичко това очертаваше ситуацията, така да се каже, глобално. То представляваше само основите, върху които ядът и омразата издигнаха своето здание. Но освен основи, за всеки градеж са нужни и тухли. Стрелников непрекъснато ги доставяше на Лариса Томчак и Ана Леонтиева.
Той имаше чаровния навик да се обажда към шест часа вечерта от колата си и да казва на секретарката:
— Наталия Семьоновна, кажете на Томчак да не си тръгва. Трябва да говоря с него. Ще бъда там след двайсет минути.
И Томчак седеше в кабинета си като вързан. След половин час се обаждаше в приемната, недоумявайки защо Стрелников още не го вика, щом толкова му е потрябвал. Наталия Семьоновна отговаряше:
— Владимир Алексеевич е зает, има посетители.
Томчак чакаше. През десет минути се обаждаше Лариса, защото трябваше да ходят някъде: на гости, на банкет или пък имаха други определени планове за вечерта. В края на краищата тя чакаше мъжа си за вечеря, не сядаше на масата без него и естествено искаше поне да знае нещо определено.
— Прибирай се — казваше Лариса. — Нищо страшно няма да се случи.
— Той ме помоли да не си тръгвам. Трябвам му.
Най-сетне към осем и половина вратата широко се отваряше и на прага на кабинета на Томчак заставаше лично Стрелников — невъзможно красив, с разкопчано скъпо яке и мобилен телефон в ръката.
— Хайде да се прибираме! — казваше той, сякаш нищо не се е случило.
— Искаше да говориш с мен — плахо му напомняше Томчак.
— Утре ще говорим. Хрумна ми една идея, утре ще ти обясня.
Нито веднъж и през ум не му мина да предложи на Томчак, който добросъвестно освобождаваше шофьора на служебната кола точно в шест часа, да го закара със своята, след като толкова се бе забавил в института, и то по негова молба. А пък да се извини — за това и дума не можеше да става. Но далеч невинаги ставаше така. Случваше се вбесеният от безцелното чакане Томчак да отиде до кабинета на ректора и с изненада да установи, че вратата му е заключена. Да, понякога Стрелников си тръгваше, без дори да си спомни, че е вързал заместника си с молбата да го чака.
Той се държеше със заместниците си като със свои собствени роби, без изобщо да мисли, че те имат някакви планове, нужди и изобщо свой живот. При което майсторски избягваше възможните обяснения по този повод. Беше способен например в девет и петнайсет сутринта да се обади неизвестно откъде (включително и от топлото си легло) на секретарката Наталия Семьоновна и да каже:
— Съобщете на Леонтиев, че трябва да бъде в десет часа на съвещание в министерството. Ако го няма, пратете Томчак. Аз ще бъда в института след един часа.
За необходимостта да се присъства на съвещанието в министерството се знаеше три дни предварително, но със събуждането си сутрин Стрелников изведнъж разбираше, че никак не му се иска да отиде. Хубаво е, че на този свят има заместници, които можеш да пратиш на съвещание, вместо ти да ходиш. Хубаво е и че има секретарки, на които можеш да възложиш да предадат началническото нареждане. Защото ако се обади лично на заместниците си, голяма е вероятността да чуе, че те не могат да го чакат или да отидат на съвещание по някакви много уважителни причини, с които Стрелников като нормален човек не може да не се съобрази. А те няма да захванат да обясняват на секретарката тези причини, защото нали една секретарка не може да отмени нареждането на ректора. И той изобщо не се интересуваше колко предварително уговорени срещи и телефонни разговори се проваляха при това. Защото значение имаха само НЕГОВИТЕ срещи и НЕГОВИТЕ разговори.
Стрелников дори не подозираше колко домашни скандали бяха избухвали по негова вина и как бе късал нервите на съпругите и децата на своите приятели-заместници. Два такива скандала бяха особено показателни, защото бяха развалили настроението им задълго и съответно дълго се помниха. Първият избухна в семейство Леонтиеви. Дванайсетгодишната дъщеря на Леонтиеви — Алиса — лежеше в болница, бяха й правили коремна операция и след три дни трябваше да я изпишат. По принцип би трябвало да я държат в болницата поне една седмица, докато й свалят конците, но опашката за легла беше огромна и лекарите гледаха да отпратят децата вкъщи, ако родителите нямаха нищо против. Генадий Леонтиев предупреди секретарката, че сутринта трябва да прибере дъщеря си от болницата и няма да бъде в института до обед, и се разбра с шофьора на служебната си кола в девет и половина да ги вземе с Ана от къщи. В девет и половина колата не дойде. Отначало родителите не се разтревожиха особено, помислиха, че сигурно някъде има задръстване и колата ще дойде всеки момент. Но и в десет още я нямаше. Генадий се качи в апартамента и се обади по телефона в института. Това, което чу, го смая. Оказа се, че Владимир Алексеевич решил да използва колата на Генадий, защото неговата лична кола била повредена, а служебната дал на Люба да посрещне на летището някаква своя роднина или май приятелка. На Стрелников дори през ум не му бе минало първо да се обади на Леонтиев и да го попита дали колата не му трябва. Важното беше, че колата бе потрябвала на самия Стрелников — останалото нямаше никакво значение.