В хода на обсъждането се изясняваше, че пътищата на тримата приятели и на Виктор Дербишов често много са се доближавали. Толкова много, че между тях е оставало буквално едно звено. Но все пак е оставало. Те наистина не бяха се виждали никога преди този ден. И нямаха общи врагове.
— Ами добре тогава, да преминем към индивидуалните врагове — каза Олшански. — Да започнем с вас, Виктор Александрович. А вас, господа, ще помоля да бъдете пределно внимателни към всяко споменато име.
Оказа се, че Дербишов няма врагове. Разбира се, той се опита да назове някакви имена, но след като посочваше причината за конфликта с даденото лице, ставаше ясно, че този конфликт не може да има нищо общо.
— А вашият син? — отново се намеси следователят. — Доколкото ми е известно, отношенията със сина ви са повече от напрегнати.
— Но какво общо има тук синът ми? — избухна Дербишов. — Аз не контактувам с него.
— Именно — кимна Олшански. — Вероятно той ви е много сърдит, щом не иска и да чуе за вас.
— Вие какво, смятате, че Витя… абе не, това са глупости! Витя не иска и да чуе за мен, но какво отношение има той към тези господа?
— Наистина никакво — въздъхна Константин Михайлович. — Анастасия Павловна, вие какво ще кажете?
— Прав сте — съгласи се Настя. — Синът на Виктор Александрович никога не се е познавал нито с Людмила Широкова, нито с Лариса Михайловна. Не е имало за какво да ги убива.
— Точно така — разпалено подзе Дербишов. — Оставете момчето на мира.
— Добре, ще го оставим. Ами сестра му? Не е ли възможно тя да е затаила злоба срещу вас? Все пак майка й се е самоубила, след като вие сте я напуснали.
— Престанете да се ровите в чуждия личен живот! Как не ви е срам? Да, разделих се с майка й, но какво от това? Хиляди мъже напускат жените си и нищо катастрофално не произтича от това. Ако искате да знаете, напуснах я именно защото Надя беше крайно неуравновесена, склонна към депресии и чести смени на настроението. Изобщо странно е, че понасях това толкова години. Но и моето търпение се изчерпа. Между другото Наташа отлично разбираше това. Разбира се, Витя не можа да ми прости, но Наташа е вече пораснал и разумен човек и ние и до днес поддържаме отношения с нея. И на нея й беше тежко с майка й и когато с Надя се разделихме, Наташа ми каза, че дори ми завижда. Ако имала възможност, и тя щяла да я напусне, но майката все пак си е майка.
— Искате да кажете, че продължавате да общувате с Наташа?
— Разбира се. Тя редовно ми се обажда по телефона, често се виждаме. Разберете: ние толкова години живяхме в един дом, че помежду ни се създадоха нормални сърдечни отношения. Витя е още дете, страда от юношески максимализъм, а Наташа е по-голяма и много по-мъдра. Тя приема и помощ от мен, само че тайно, така че Витя да не научи.
— Така значи — замислено произнесе Олшански.
Настя с интерес наблюдаваше какво става. Всичко, което току-що каза Дербишов, те го знаеха и без това, защото проверявайки Витя Дербишов, естествено бяха разпитали по-голямата му сестра. Тя бе говорила за бащата на Витя спокойно и доброжелателно, във всеки случай служителят, който се бе срещнал с нея, бе останал с точно такова впечатление. Настя напълно разчиташе на неговото мнение, той беше достатъчно опитен оперативен работник от територията, който работеше по конкретни задачи и изпълняваше отделни поръчения във връзка с проверката на Дербишов-старши, докато той беше в предварителния арест.
Тя погледна часовника. Девет без три минути. Сега трябваше да докарат сина на Стрелников заедно с неговата нерегистрирана никъде приятелка Загрьобина. Каква радост за Владимир Алексеевич…
Селуянов беше надул скоростта до дупка, надявайки се да стигне в прокуратурата, преди там да закарат двойката комарджии. Предположенията му се бяха оправдали! Усещаше, усещаше, че нещо тук не е наред! Ама защо беше такъв глупак, че не се сети по-рано и не провери?
Асфалтът беше мокър и той все пак трябваше да кара безопасно. Коля разбираше, че му остава съвсем малко време. Никак не му се искаше да се обажда на Олшански от телефонна кабина, такива сведения трябва да се съобщават на четири очи, навън от кабинета на следователя, но май нямаше изход. Вече виждаше, че няма да успее да стигне до девет в прокуратурата. Може би все пак да опита да го направи?
Николай взе решение. Предстоеше му да мине през две отвратителни кръстовища и по Големия каменен мост, където беше възможно да попадне на задръстване. Щеше да види каква е обстановката там и ако не минеше веднага, тогава щеше да потърси телефонна кабина. На около двеста метра преди първото коварно кръстовище Селуянов видя, че пътят е достатъчно свободен, колите минават на зелено и увеличи скоростта с надежда да успее да премине, преди да светне червеният светофар. И щеше да успее, ако асфалтът не беше толкова мокър…