През трите седмици, които Люба Сергиенко прекара в дома на семейство Томчак, в ушите й се изляха всички ядове, трупани тук през годините по отношение на бившия й любовник. Тя слушаше и изтръпваше от ужас. Нима този деспот, този безцеремонен грубиян беше същият Володя Стрелников, когото тя бе обожавала и за когото бе искала да се омъжи? С нея той беше чудесен, весел, грижовен, правеше щедри жестове, подаряваше й какво ли не и я водеше на интересни места, постоянно й поднасяше приятни изненади. Тя добре си спомняше онова пътуване до летището, когато Володя с елегантен жест й бе дал служебната кола. И това пътуване изобщо не беше наложително, тя никого не посрещаше, а обратното — нейна приятелка заминаваше за САЩ на работа по тригодишен договор. Предната вечер, както се прави обикновено, приятелите и роднините се събраха у нея, за да пийнат заедно на сбогуване, но нали това все пак не беше за цял живот — тя не заминаваше завинаги, щеше да си идва и в отпуск. Дори не бяха говорили Люба да я изпраща до Шереметиево — тя беше сигурна, че ще я изпрати само съпругът й. Но от дума на дума се разбра, че присъствието на близките приятели на летището в такива случаи се смятало за добър тон. Че така се правело в приличното общество. Естествено Люба причисляваше себе си към приличното общество и реши, че и тя непременно трябва да отиде в Шереметиево. И отиде. Та нима знаеше какво е струвала на Леонтиеви тази нейна разходка със служебната кола?
През дългите месеци, прекарани в Турция, Люба Сергиенко бе мечтала как ще се върне в Москва, при Стрелников, как ще го обича, как ще стане негова съпруга. Мисълта, че след всички мъки ще се върне в царството на любовта, я бе крепила и стопляла. Но се оказа, че се е върнала в едно царство на омразата. На лютата, пареща омраза, от която пръстите ти се сгърчват и на гърлото ти присяда — сляпа, яростна омраза.
Тежките торби откъсваха ръцете й, но Татяна не се ядосваше, тази тежест дори я радваше. Обикновено с домакинството се занимаваше една нейна роднина, сестрата на първия й съпруг, която живееше с нея, и така освобождаваше на Татяна време не само за основната й работа, но и за хобито й. Хобито й беше интересно: Татяна Образцова, старши следовател в Санктпетербургското управление на вътрешните работи, в свободното си време пишеше криминални романи под псевдонима Татяна Томилина. И макар да се занимаваше с това вече няколко години, още не можеше да свикне с обстоятелството, че вестниците я наричаха руската Агата Кристи, книгите й не залежаваха на книжните сергии, а и беше включена в петорката на най-добрите писатели на детективски романи в страната. Имаше чувството, че всичко това не се отнася за нея, а и да се отнася, не е нещо повече от симпатична шега. Тя беше добър следовател и искрено смяташе, че работата й е главното нещо в нейния живот.
Преди няколко дни Татяна се бе върнала от отпуск, който бе прекарала на юг с третия си съпруг и с неговата деветгодишна дъщеря Лиля. Съпругът й живееше в Москва и Татяна бе решила да прекара останалите две седмици от отпуска си заедно с него в столицата, като му готви боршове и му пържи кюфтета. Това занимание й харесваше, още повече че Владислав, когото Татяна наричаше Дима, беше благодарен консуматор на нейните кулинарни шедьоври, хапваше си със завиден апетит и не се уморяваше да хвали гозбите й. Разбира се, в Питер тя за нищо на света не би се занимавала с това, защото, първо, нямаше време и, второ, имаше си една чудесна роднина — Ирочка Милованова, която доброволно бе поела грижите за домакинството в името на процъфтяването на родната детективска литература. Но тук, в Москва, й беше приятно да се върти около печката и да угажда на мъжа си, още повече че главата й не беше заета с нищо особено и докато режеше месото и зеленчуците, можеше да обмисля сюжетните ходове на новата си повест.
По това време на деня Калужко-Рижката линия на метрото не беше много натоварена и във вагона Татяна успя да си намери място в един ъгъл и да подреди на пода големите чанти с покупки. До нея седна млада жена, която веднага заби поглед в някаква книжка. Татяна по навик извъртя очи към разтворените страници — винаги и беше интересно какви книги четат хората, докато пътуват — и се усмихна. Пътничката до нея четеше нейната най-нова книга — „Обърни се и си тръгни“. Често се случваше в градския транспорт Татяна да забелязва хора, четящи нейните книги, и всеки път това — неизвестно защо — страшно я вълнуваше. Тя започваше да се вглежда във физиономиите на тези хора, като се мъчеше да отгатне на колко години са, какъв е характерът им, професията, дали това, което четат, им харесва и изобщо защо купуват нейните книги. Татяна дори разпитваше продавачите на книги, за да разбере какви хора предимно купуват нейните повести и романи.