Нейни читатели бяха приблизително от следните категории: всички жени, а мъжете — над четирийсетгодишна възраст. Привърженици на класическото психологическо криминално четиво с интелектуална загадка и без много кръв. Хора, чийто вкус се е формирал под влиянието на Агата Кристи, Жорж Сименон и братя Вайнер. Веднъж на Татяна се обади много известен писател, един от всепризнатите майстори на родното криминално четиво, за да й изрази възхищението си. След като се представи, той предпазливо добави:
— … ако това име ви говори нещо.
— Господи! — изумено възкликна тя. — Ами че аз съм израснала с вашите книги!
— Е, добре сте расли и сте станали един добър писател — с усмивка отвърна класикът.
Комплиментът беше особено ценен за нея, защото именно по този писател се равняваше — смяташе неговите книги за еталон в жанра.
Татяна тайно попоглеждаше седналата вдясно от нея жена. Млада, много красива, с кожа, покрита с равномерен светлокафяв загар. Самата Татяна никога не успяваше да почернее така — кожата й беше млечнобяла и моментално изгаряше, така че на морето беше принудена повечето време да седи на сянка и да се излага на слънчевите лъчи само рано сутрин и преди залез. Читателката беше облечена със светлозелен копринен костюм, който красиво подхождаше на почернялата й кожа и на многобройните златни накити. Дългите й нокти, покрити с ярък лак, изглеждаха донякъде вулгарно, но като цяло красавицата беше твърде ефектна. „Интересно — помисли си Татяна, — какво ли е привлекателното именно за тази госпожица в моите книжки?“
Младата жена четеше с увлечение, а Татяна надничаше в текста и се опитваше да си представи какво впечатление й прави един или друг абзац. Каква ситуация — чете нейната книга и дори не подозира, че авторката седи до нея, дори лактите им се докосват. Такива мигове винаги силно вълнуваха Татяна Образцова.
Най-сетне читателката се заприготвя да слиза. Затвори книгата и още известно време поседя с нея на коленете, замислено загледана някъде в пространството. Сега право към Татяна гледаше собствената й снимка, отпечатана на корицата. Снимката беше сполучлива и дори харесваше на самата Татяна, макар че това се случваше изключително рядко. Въпреки привлекателната си външност, тя беше изненадващо нефотогенична и обикновено излизаше лошо на снимка. Симпатичното обло лице изглеждаше подпухнало като след преливане, а очите й, неизвестно защо, се смаляваха като на свинче. Какво да се прави — не всички са любимци на фотоапарата! „Интересно — какво ли ще стане, ако момичето сега се извърне и ме види? И после погледне корицата? Може да стане голям смях.“
Но младата жена не се извърна към Татяна. Тя спокойно прибра книгата в чантата си и когато вагонът спря на перона, слезе. Отначало се бе видяла висока на Татяна, но после се разбра, че просто е с обувки на много високи токове.
Татяна я сподири с поглед, после отново се върна към мислите си за своята нова повест. Приблизително първата третина беше вече измислена и подредена по епизоди, но това винаги беше най-лесната част от работата. Началото се пише лесно, можеш с удоволствие да си измисляш какво ли не, но при последната третина започват мъките. Всичко трябва да бъде съгласувано, нито една сюжетна линия не бива да се прекъсва без обяснение, съдбата на всеки герой трябва да се проследи по един или друг начин. И, разбира се, в последната третина на текста предстои да се реши главният въпрос: хубав или лош ще бъде краят? Дали всички престъпници ще бъдат разобличени и наказани или само някои? Или изобщо никой и милицията ще остане с пръст в устата? Може би за повече трагизъм ще е добре да убие някого от добрите, например при задържане? А за равновесие и обща справедливост да гътне и някого от лошите? Но ако постъпи така, няма ли да прекали с труповете? Все пак изобилието от трупове е признак за лош вкус, но не е добре и когато са малко. Много е трудно да се намери и точно да се спази границата, която разделя психологическия трилър и екшъна. Та как значи ще свърши книгата? Какъв край да й нарисува? Татяна никога не знаеше това от самото начало. Огромният опит, придобит от следствената работа, й говореше, че почти никога няма абсолютна победа. Но нали съществуват и закони на жанра… С една дума въпросът за финала на произведението беше най-мъчителният за нея.