Последва тягостно мълчание:
— Той… не е в Москва. Той ли трябваше да те посрещне?
— Да, така мисля. Във всеки случай помолих го да ме вземе.
— Любаша, не тръгвай заникъде, аз сега ще дойда да те взема. Чакай ме след четирийсет минути под табелата за пристигащите. Разбра ли?
— Значи Володя няма да ме посрещне? — кой знае защо, отчаяно попита Люба, макар прекрасно да разбираше, че естествено няма да я посрещне, щом не е в Москва. Сигурно не е получил и съобщението й, вероятно вече е бил заминал, когато тя се обади за последен път.
— Аз ще те взема. Добре, Любочка, тръгвам. След четирийсет минути — под табелата.
Люба допи чая си и учтиво благодари на добросърдечния милиционер за гостоприемството.
— Успяхте ли да се свържете най-сетне? — усмихна се Георгий.
— Да, благодаря.
— Може ли един въпрос?
— Питайте.
— Имате ли родители?
— Разбира се.
— Те тук ли са, в Москва?
— Да.
— А защо не се обадихте на тях? Обикновено в такива случаи хората се обаждат първо вкъщи.
Защо… Ами защото! Мигар можеше да се покаже пред очите на мама и тате в такъв вид? Беше тръгнала от Москва по покана на турска фирма, специализирала се в строителство на хотели. Идеята беше те с Мила, след като бяха завършили колеж по хотелиерство и ресторантьорство и бяха получили дипломи на мениджъри по хотелиерство, да наберат стаж и опит в Турция, в един от големите курортни хотели. С турските строители се запознаха в Москва и момчетата им обещаха хубава работа в някой от големите курортни центрове в Турция — Бодрум, Измир, Кемер или Анталия. Говореха им, че имали много приятели и връзки. Това звучеше доста убедително — нали именно те бяха строили тези хотели за курортисти от цял свят! Хем се държаха прилично, не посягаха и не правеха никакви намеци. Просто приятелско отношение и желание да помогнат на момичетата да придобият опит в хотели от международна класа.
— Не вземайте пари — предупредиха ги строителите, — няма да ви потрябват. Само за първите два-три дни, докато ние организираме нещата. После ще започнете работа и веднага ще получите аванс. Заплатата на хотелски мениджър е около две хиляди долара, така че ако работите през целия сезон, ще ви стигнат за всичко. И за храна, и да се накичите със злато, и да се облечете с кожи от глава до пети, че и вкъщи ще донесете пари.
Перспективата беше примамлива и момичетата си купиха билети за самолет до Анталия, където кацнаха през април — точно за началото на курортния сезон, — с по петдесет долара в джоба. След като си бяха купили самолетните билети и дрешките, необходими за живеене и работа при четирийсетградусова жега, бяха им останали съвсем малко пари. Вярно, можеха да вземат назаем от въпросния Стрелников, но защо да правят борчове, щом строителите им бяха казали, че пари не им трябват! Откъде да знаят, че нещата ще се извъртят така?
През тези месеци Люба няколко пъти се бе обаждала вкъщи на родителите си и с весел глас им бе разказвала колко е хубаво, просто прекрасно, работата е чудесна и всичко е съвсем наред. Не можеше да им признае в какъв ад живее. Още повече че нейната плашлива майка неведнъж се бе опитвала да я откаже от това пътуване, а реакциите на по-праволинейния й баща бяха съвсем недвусмислени: „Няма безплатен обед. Какви ще да са тези благодетели? Сигурна ли си, че можеш да им се довериш?“ Люба беше сигурна, че може. И сега не би й се обърнал езикът да признае пред родителите си, че са били прави. Пък и изобщо, ако научеха цялата истина, те щяха да откачат от ужас. Люба трябваше да се прибере вкъщи с цял куфар подаръци и поне малко пари в джоба. А не като сега: без копейка и със същия сак, с който се бе качила на самолета преди половин година и в който нямаше нито една нова дрешка. И нито един подарък — освен двата мънички сини талисмана срещу уроки в рамка от някакъв метал в сребърна баня, струващи жалки грошове. Бяха й ги подарили в магазините за сувенири — просто заради красивите й очи — още в първите дни, когато едва пристигнали с Мила, те се разтичаха из града и със светнали от вълнение очи се взираха в ярките витрини на магазините. Вземаха ги за курортистки и им подаряваха талисмани с надеждата, че ще се върнат в магазините им, за да купят подаръци за роднини и близки. Те не се върнаха.
Люба излезе от залата за пристигащи и се заразхожда без посока, като току поглеждаше часовника в очакване на Лариса. Всеки пет минути високоговорителят съобщаваше за кацнали самолети и тълпите посрещачи се втурваха към гишетата за митнически контрол. Насреща им излизаха засмени пътници, един махаше на друг с ръка, трети вдигаше над главата си плакат с името на долетелия или с названието на фирмата си. Всеки бе посрещан. Всеки бе очакван. Само не и тя — Люба Сергиенко. Сълзите отново рукнаха от очите й и тя се потътри към тоалетните, за да се измие. Наведе се над умивалника, напълни шепите си със студена вода, но изведнъж не се удържа и избухна в плач — горчиво, ридаейки. За пръв път през тази половин година не можа да се овладее и се разрида. За секунда си припомни всичко: отчаянието, глада, неудобното легло в задушната стая без климатик, постоянното безпаричие, срама. Спомни си как чакаше на летище Анталия. На два пъти отлагаха излитането на нейния самолет — отначало с шест часа, после с още тринайсет. Нямаше къде да отиде — пътниците вече бяха минали през паспортния контрол и нямаха право да излязат в града. Всички места в бистрата и в бара бяха заети с пътници от отложените рейсове, хората седяха по пода, нямаше къде да подвие крак. И беше ужасно гладна. А нямаше пари. Но тогава това й изглеждаше като дреболия, защото в Москва я очакваше Стрелников. Кошмарът беше свършил, край на унизителната работа — тя най-сетне пътуваше за вкъщи! С това очакване можеше и да потърпи. Приклекнала в едно ъгълче сред задушното и претъпкано летище, Люба затваряше очи и си представяше красивото лице на Володя, неговата усмивка, неговите разперени и протегнати към нея ръце. Той я чака, затъжил се е за нея…