— Къде? Кога?!
— В понеделник, в метрото. Седеше до мен и четеше една моя книга, затова я запомних. Изглежда, че е била именно тя, но трябва да погледна поне снимката. А още по-добре трупа и дрехите, така ще е по-сигурно.
— Нима си готова да отидеш в моргата? — не повярва Настя. — Все пак си в отпуск.
— Защо пък не? Моргата не е по-лоша от другите места. И без това Стасов е на работа, Лиля е на училище, а аз съм свободна като птица. Впрочем възможно е и по снимката да ти кажа, че е тя.
Върна се Коротков и донесе хартиена фунийка, в която добросърдечни колеги бяха му сипали по една-две лъжички кафе.
— Ето — гордо каза той и подаде кафето на Настя, — от три места ми дадоха. А ти се съмняваш в моите способности, неблагодарница такава!
— Не се съмнявам. Сега с теб ще пием кафе и тръгваме.
— Къде? — недоволно се намръщи Коротков. — Цял ден съм кръстосвал града, остави ме да си поема дъх. Пък и вече минава осем.
— Сега двамата с тебе, Юрик, отиваме у нашия общ приятел Стасов и любимата му съпруга Татяна. Твърде възможно е Татяна да е видяла Широкова няколко часа преди смъртта й.
— Охо! — тъжно възкликна Коротков. — Стига само да изляза от кабинета ти, и точно тогава непременно нещо се случва.
Лариса Томчак и Ана Леонтиева се познаваха от дълги години, но така и не бяха станали близки приятелки. Не че нещо им пречеше или не се харесваха — просто не беше необходимо. Те редовно поддържаха връзка по телефона, понеже за това имаше много поводи — нали мъжете им през последните години работеха заедно.
Съпругата на Стрелников — Алла — също им беше обща приятелка, но само през периода, когато Стрелников още живееше с нея. След като я напусна и започна навсякъде да води със себе си Люба, Лариса и Ана трябваше коренно да се преустроят. Алла харесваше и на двете — беше зряла умна жена, тяхна връстница, а Люба, която беше по-млада от тях с почти двайсет години, им изглеждаше като хлапачка, с която нямаха дори за какво да си говорят. С една дума — детинщини.
Разбира се, по-трудно беше на Лариса, защото Томчак и Стрелников навремето бяха купили съседни вилни места. Когато идваше на вилата, Лариса почти винаги се виждаше с Алла Стрелникова и всеки път с притеснение очакваше въпроси за новата възлюбена на Владимир Алексеевич. Всъщност притеснителни биха били не самите въпроси, а онова, което би стояло зад тях. „С тебе бяхме добри познати, дори приятелки, а сега ти с лекота се отрече от мен и приемаш в дома си съпруга ми с новата му мадама. Не ти ли е неудобно да ме гледаш в очите?“
На Лариса й беше неудобно. И беше безкрайно благодарна на Алла, задето тя не задаваше никакви въпроси и не правеше никакви намеци. Тя разговаряше с Лариса Томчак на различни теми от живота — за политическата обстановка, за телевизионни предавания, за любовните истории на техни общи познати и за туршии от краставички и зеле. Алла Стрелникова безспорно беше силна и необикновена жена, която умееше да не показва истинските си чувства и да не поставя събеседника си в неудобно положение. Владимир беше напуснал Алла преди две години и през целите тези две години Лариса Томчак и Ана Леонтиева не преставаха да се чудят как той бе могъл да остави Алла заради Люба. Та разликата беше като от земята до небето! Алла беше рядка красавица, една от онези жени, които с годините стават все по-привлекателни, защото преживяното слага върху фините черти на лицата им печата на някаква тъжна тайна и изписва иронична усмивка. Тя не само беше умна, привлекателна и умееше да се държи така, че да не те е срам да се покажеш с нея във всякакво общество, но се и обличаше изключително елегантно. Имаше безупречен вкус, чувство за стил…
А Люба беше по-простичка, и то — меко казано. Хубавичка, мила — за това спор няма, но изобщо не можеше да се сравнява с истински красивата Алла. И обноските й не бяха на ниво — всяка емоция, всяка мисъл беше изписана на лицето й. Когато навремето приятелите и жените им се събираха, жените вземаха участие в разговорите наравно с мъжете, защото бяха изцяло в течение на всичко, което ставаше в института, добре знаеха по какво учебно-методическата разработка се различава от научната, а дисертационният съвет — от научния. А Люба и хабер си нямаше от такива неща, но тъй като и тя искаше да участва в разговора, това изглеждаше смешно, понякога дори глупаво. Да не говорим, че нерядко цъфваше в института по рокля с презрамки. Коя си ти бе? Ако се смяташ за съпруга на ректора, ще имаш добрината да се обличаш съответно, студентите те гледат. А пък ако си никоя, тогава нямаш работа тук.