Хвърли небрежно скъпото си яке на перилата на верандата и се върна при колата. Томчак влезе в къщата, за да сложи чайника на печката, а когато отново излезе на верандата, видя как Стрелников вади от огромен сак най-разнообразни продукти — от месо до плодове и кутия бонбони. Накрая на масата се появиха бутилки скъп коняк, джин и хубаво вино.
— Какво има, Володя? Защо си донесъл тези неща? — учуди се Томчак. — Не умирам от глад, всичко си имам.
Стана му неприятно, защото внезапното посещение на приятеля му с куп продукти много напомняше жест на съжаление, сякаш Стрелников беше щедър благотворител, а той, Вячеслав Томчак — нещастен дрипав просяк.
— Обаче аз умирам — весело отвърна Стрелников. — Вече дяла седмица поминувам с някакви ужасни сандвичи от корав хляб, животът стана страшно напрегнат и все не мога да се нахраня като хората. Затова реших за три дни да забравя всичко. Как мислиш, ще ни стигне ли всичко това за три дни или да прескоча да купя още храна?
Сърцето на Томчак подрипна и радостно заби.
— Решил си да прекараш три дни тук? — недоверчиво попита той.
— Ако нямаш нищо против. Слава, отдавна е време да си поговорим, но първо хайде да сготвим това месо, да ударим първата чашка, а после ще ти кажа всичко, което исках да ти кажа. Къде е прочутият ти мангал?
Когато опекоха шишчетата, слънцето вече беше залязло и започваше бързо да се мръква. Масата на верандата се огъваше от мезета.
— Най-много обичам вилата есенно време, защото човек смело може да запали лампата на верандата, без да се плаши от комари. Какво да ти налея, Славка? Коняче или джин с тоник?
— Джин. Но и сам мога да си налея, не е нужно да ме обслужваш. Все пак съм домакин, а не гост.
— А, не! — решително отговори Стрелников. — Днес си мой гост, просто случайно те приемам на твоя, а не на моя територия.
Той взе чашката си с коняк и стана. Томчак погледна приятеля си с недоумение:
— Какво сега?
— Наздравиците се произнасят на крак.
— Я стига, Володка, престани! Седни! Нали сме си наши?
— Именно затова. Недей да спориш, Славка, седи си и слушай. С никого другиго в такава ситуация не бих станал, но ти си специален случай. Ти означаваш много за мен, Славка, и ако произнасям тази наздравица на крак, правя го само защото искам да ти покажа колко те уважавам, колко те ценя и обичам. Знаеш ли: приятели са ни не хората, с които общуваме всеки ден, а онези, към които се втурваме като към убежище, защото знаем — там ще ни приемат и стоплят, няма да ни изгонят и няма да излъжат очакванията ни. Аз винаги съм те възприемал именно така, а се познаваме повече от четвърт век. Помисли си само, Славка, четвърт век! И винаги съм бил сигурен, че и ти ме възприемаш именно така. Винаги съм смятал, че ако се почувстваш зле, ако ти е тежко, първия, при когото ще дотичаш, ще бъда аз. Съжалявам, че съм грешал. Ти не дойде при мен, затвори се на вилата и тук в горда самота предъвкваш обидата си. Слава, тази наздравица ще бъде дълга, но потърпи, защото това е много важно за мен. Непременно трябва да ти кажа всичко, което съм премислял напоследък. — Стрелников помълча, замислено загледан в чашката в ръката си. — Трябва да ти се извиня за грешката си. Смятах, че моите близки приятели са като мен, че са същите, че разсъждават като мен и чувстват като мен. И щом аз в труден момент тичам при тях за помощ, и те биха постъпили така. Ти не дойде и аз бях сигурен, че всичко с теб е наред и нямаш нужда от мен. Очевидно не съм бил прав. Ти не си като мен и е трябвало да се съобразявам с това. Винаги съм смятал, че между приятели не може да има обиди и неразбиране, че именно затова са приятели, за да си казват истината веднага и да си изясняват всички недоразумения, без да чакат те да прераснат в задълбочаващ се конфликт. Наивно съм си въобразявал, че приятелите са открити един с друг и нищо не спотайват в себе си, не държат камък в пазвата си. Грешката ми е, че винаги съм те смятал за човек със същите разбирания. А ти се оказа друг, но за съжаление аз го разбрах с голямо закъснение. И те моля за прошка, Слава. Много съм виновен пред теб. Прости ми.
— Какви ги приказваш? — притеснено замърмори Томчак. — Изобщо не си виновен…
— Виновен съм. И ако ми прощаваш, просто се чукни с мен и изпий чашата си.
Приятелите мълчаливо пиха и Стрелников отново напълни чашките. Той продължаваше да стои прав и не позволяваше на Томчак да стане.
— Сега, Славка, ще ти кажа още нещо. Знам, че ми се сърдиш, задето според вас съм ви зарязал и съм ви изоставил във фондацията, за да отида на друго място. Това не е така. Ако знаеше как беше в действителност, нямаше да ми се сърдиш. Много съм виновен пред теб, защото трябваше да проведем този разговор много по-рано, но аз — повтарям — смятах, че сме приятели, че отношението ти към мен е същото като моето към теб и ако нещо те обижда или не ти харесва, просто ще дойдеш при мен и ще ми кажеш. Но ти мълчеше и аз бях сигурен, че с теб всичко е наред. Затова знай, Славка, че напуснах фондацията и отидох в комитета само защото ми предлагат много интересна, отговорна и перспективна работа в правителството, но е неприлично такъв пост да заеме човек, идващ направо от бизнеса, той трябва да дойде от държавна структура. Само затова напуснах фондацията. Само затова, повярвай ми. И естествено през цялото това време си имах наум, че след като новото ми назначение се осъществи, ще помоля теб и Гена да дойдете при мен. Ще ми бъде трудно без вас, смятах да ви помоля да не ме изоставяте и при новата ми длъжност. Просто преди два месеца беше преждевременно и малко страшничко да говоря за това, още повече че ме помолиха временно да не споменавам пред хора за това предложение. А сега назначението ми е въпрос на седмици, ако не и на дни. И аз те моля, Слава, твърдо да ми обещаеш, че ще ми помогнеш. Необходим си ми, без теб съм като без ръце.