— Не знам, Володя, всичко е толкова неочаквано…
— По-добри предложения ли имаш?
— Не, засега нямам изобщо никакви други предложения.
— Ето виждаш ли! Помисли си, Славка, и ми кажи решението си. Ще остана при теб три дни, до понеделник. И се надявам на тръгване да чуя от теб, че си съгласен.
— Ами Гена? Говори ли вече с него?
— Не, ти си първият — лъчезарно се усмихна Стрелников и ослепителните му равни зъби блеснаха. — Знаеш ли, бях страшно зает, все не можех да се добера до вас, а сега и това нещастие с Мила…
Той изпи на един дъх съдържанието на чашката си и седна. След споменаването на убийството над масата се възцари мълчание. Томчак не знаеше как да се държи. Разбираше, че Стрелников отново го въвлича в поредната авантюра, но не намираше сили у себе си да се съпротивлява на напора му. Володка го обича и се нуждае от него. Той може да се държи грубиянски, докато не срещне остра реакция. Тогава Стрелников се спира и произнася ей такива топли и прочувствени думи като сега и те поставят нещата по местата им. Самообвинява се, моли за прошка. И същевременно го прави така, че самият Томчак да се почувства виновен. Ами да — защо той се затвори насаме с обидата си, защо се втренчи в собствените си тревоги? Човек не постъпва така с приятелите си. Трябваше веднага да отиде при Володя и да си поговорят, така всичко щеше бързо да се изясни. Тогава може би Томчак нямаше да напусне и фондацията, двамата с Гена щяха да се поизмъчат още там, да изчакат новото назначение на Стрелников. А той се държа като глупак. „Дай си ми куклите, на ти парцалите.“
Напрежението, което бе сковало Томчак от момента, когато на вилата се появи приятелят му, изчезна, отстъпи място на неловко мълчание. А онази лекота и радост, която винаги бе присъствала при срещите на приятелите, така и не се появи. Вячеслав без удоволствие дояде мекото сочно шишче, размишлявайки колко виновен е самият той. Замалко да разруши старото приятелство. Беше се държал като дете, беше се разсърдил. Прав беше Володка, за всичко беше прав.
След вечеря те разтребиха масата, измиха чиниите.
— Хайде да напалим огън! — внезапно предложи Стрелников. — Да си припомним младостта.
Студентската им младост бе преминала в самото начало на седемдесетте, когато поголовно всички бяха луди по бардове и авторски песни с китара край огъня. Тогава всичко това беше чудесно и много романтично, а сега изглеждаше на Томчак смешно и донякъде нелепо. Но Володя беше негов гост и макар че поривът на Стрелников се видя на Вячеслав неразбираем и неуместен, той с готовност тръгна към онова място на поляната, където обикновено палеха огън.
Нощта беше студена, тъмна и много тиха. Само вятър шумолеше и попукваха съчките в огъня. Приятелите мълчаливо седяха край него върху обърнати касетки, които Томчак бе донесъл от бараката.
— В понеделник е погребението на Мила — прекъсна паузата Стрелников. — Нуждая се от съвета ти, Слава.
— Какъв съвет искаш?
— Как мислиш, Люба ще дойде ли на погребението?
— Не знам. Сигурно. Нали са били приятелки.
— Не ми се иска да я срещам. Мисля, че ме разбираш.
— Володя, какъв съвет мога да ти дам? Ти се венча с Мила, тя не ти е просто случайно гадже. Не можеш току-така да не отидеш на погребението. Какво има да обсъждаме?
— А знаеш ли дали Люба ще дойде?
— Не знам. Искаш да попитам ли?
— Да. Ако можеш да научиш отнякъде, ще ти бъда много благодарен.