— Няма как да попитам. Тук нямам телефон.
— Аз имам мобилен, забрави ли? Е, ще направиш ли това за мен, Славка?
— Но разбери, Володя, безсмислено е. Дори да се окаже, че Люба смята да отиде на погребението, какво ще промени това лично за теб? От всяко положение ти трябва да присъстваш. И едва ли някой ще се наеме да я уговаря да не идва, за да не те притеснява. Тя ще постъпи, както смята за нужно. И ако иска да се прости с Мила, никой не може да й го забрани.
— Но ако се разбере, че няма да идва, поне няма да се нервирам излишно. Моля ти се, Слава.
Томчак взе подадената му слушалка и се обади в Москва на Лариса. Тя му каза, че засега Люба не възнамерявала да ходи на погребението на приятелката си, но, разбира се, през оставащите дни можело да реши нещо друго.
— Слушай — ядосано каза Томчак, връщайки телефона на Стрелников, — ти всъщност какво си мислеше, когато започна цялата тази история? Надяваше се, че Люба никога няма да се върне? Трябваше да си наясно, че рано или късно тя ще си дойде, ще научи, че си се венчал с приятелката й, и при среща все някак ще трябва да я погледнеш в очите. Прав си, Володя, отдавна трябваше да си поговорим. Просто напоследък някак отвикнахме да обсъждаме твоите постъпки. Откак започнахме да работим заедно — тоест от момента, когато ти ми стана началник, а и началник на Генка, — ние не смятахме, че е възможно да обсъждаме живота ти с теб. Свободен си да постъпваш, както намериш за добре, вече си голямо момче и не си искал съвети от нас. Само ни даваше указания и искаше безпрекословно да ги изпълняваме. Но историята с Мила крайно ни изненада. Бяхме възприели скъсването ти с Алла по-спокойно, макар че и тогава недоумявахме, но поне постъпката ти в този случай не изглеждаше като нещо крайно неприемливо. Е, разлюбил си жена си, с която живя двайсет години, обикнал си младо момиче — какво пък, малко ли са мъжете, с които това се е случвало поне веднъж в живота! Но с Мила… Това вече беше прибързано и глупаво. Какво ти стана? Защо не дочака Люба да се върне, за да се разделите нормално, както правят почтените хора? Избягвал си телефонните разговори с нея, не си вдигал слушалката, когато си чувал гласа й от секретаря. Може би това не ти е интересно, но тя е разказала на Лара, че е гладувала, лишавала се е от обед или вечеря, за да получи налични пари от шефа си. С тези пари е купувала телефонна карта, за да ти се обади. А ти не си вдигал слушалката. На какво си разчитал? Та ти си разбирал, че рано или късно тя ще си дойде и ще трябва да говориш с нея.
— Тя е гладувала? — тихо попита Стрелников. — Не съм знаел. Мила ми каза, че с нея всичко било наред, че се била уредила прекрасно, имала интересна и добре платена работа. Излиза, че ме е излъгала?
— Въпросът не е, че те е излъгала, а че ти си й повярвал. Искало ти се е да вярваш и си повярвал. Не си пожелал нито веднъж да вдигнеш слушалката, когато се е обаждала Люба, за да се убедиш, че Мила не те лъже и че жената, с която живя две години и на която бе обещал да се ожените, наистина е добре. Не искам да говоря с лошо за една покойница, но не може да не си виждал, че тя е фалшива от главата до петите. Хайде признай си, нали го разбираше?
— Слава, моля ти се… Нека не обсъждаме Мила. Каквато и да е била, вече я няма. Хайде да не очерняме паметта й. По-добре ме посъветвай какво да правя с Люба. Как да се държа с нея, ако случайно я срещна на погребението?
— Не знам! — рязко отвърна Томчак.
Много му се искаше да тръсне нещо грубо, като: „Ти надроби тази попара, ти си я сърбай. Когато си вкарвал Мила в леглото си, не си ме питал“, но разбираше, че човек не се държи така с приятелите си. Володя търси от него съвет и помощ и той трябва да му помогне, а не да се занимава с нравоучения.
— Ако искаш, ние с Лариса ще се заемем с Люба, когато дойде. В края на краищата тя е нормален разумен човек и няма да ти прави сцени в такъв момент.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Ако смяташе да ти иска обяснение, щеше да дойде, без да чака нейната съперница да…
Томчак се запъна. Какви ги приказва? Идиот! От тези приказки излизаше, че Люба може и да не е търсила обяснение от Стрелников, докато Мила е била жива. Че е чакала смъртта й. Чакала е… По дяволите, що за идиотско хрумване! Люба не може да го е направила. Впрочем защо да не може? Толкова добре ли я познава, за да твърди това със сигурност?
Стрелников отново се умълча, загледан в огъня. В отблясъците на пламъка лицето му изглеждаше като изсечено от камък, някак мъртвешки неподвижно и неочаквано сурово.
— Имам още една молба към теб, Слава — тихо каза той. — Следователят вече ме разпитва. Много го привлича версията за убийство от ревност. И двамата най-перспективни заподозрени за него сме аз и Люба.