— Ти? — учуди се Томчак. — Хайде, Люба — разбирам. Но защо ти?
— Защото Мила е водила много активен живот зад гърба ми. Но аз не съм го знаел, честна дума. Славка, кълна ти се — не съм знаел. Следователят ми каза. Аз нямах причини да я ревнувам. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти. Значи смяташ, че го е направила Люба?
— Няма значение какво точно смятам. Аз не съм убил Мила. И в никакъв случай не бива да допуснем да се окаже, че убийцата е Люба. Разбираш ли ме?
Да, Томчак добре го разбираше. Едно е неизвестен убиец да убие бъдещата ти съпруга и съвсем друго — да се окаже, че ти си провокирал ситуацията и едната ти любовница се е саморазправила с другата. След подобен скандал за никакво ново назначение и дума не може да става. Но ако няма ново назначение за Стрелников, няма да има и нови хубави длъжности за Вячеслав Томчак и Генадий Леонтиев. Това ще се получи на практика. Значи трябва да се направи всичко възможно подозренията да отпаднат от Люба. Защото никой освен нея не може да е убил Мила Широкова.
— Разбирам те, Володя — бавно произнесе Томчак. — Надявам се и Гена да те разбере. Както и съпругите ни. Можеш да разчиташ на нас. Няма да те подведем.
Ето така трябва да стоят нещата между приятели. Стига обиди и недоразумения, стига женски глупости и сълзлива сантименталност! Един приятел е в беда и му е нужна помощ. И той ще получи тази помощ.
ГЛАВА 4.
Тя не можеше и не можеше да се включи в заобикалящия я живот. Нещо се случваше на някого, някой говореше нещо, хората ходеха някъде, но Люба не можеше да вникне в същината на действителността. По цели дни се мъчеше да живне, но не можеше. Мила бе умряла. Тя я бе убила. „Не може да бъде — повтаряше си Люба, — не може да съм го сторила. Такива неща не стават. Не може, не може, не може да съм го сторила! И все пак съм го сторила.“
Пред родителите си трябваше да изглежда нормално и тя всякак се стараеше. Най-много, разбира се, я тормозеше майка й.
— Още ли си вкъщи? — искрено се изненада тя, когато се прибра два дни след завръщането на Люба. — Мислех, че пак ще живееш при Володя. Защо не си у него? Да не сте се скарали?
— Изобщо не сме се скарали — вяло отвърна Люба. — Не мога ли да поживея и вкъщи в края на краищата? Какво странно има в това? Или може би ви преча?
Майка й угрижено се наведе над нея:
— Какво се е случило, Любочка? Скъсала ли си с него? Да не те е обидил с нещо? Кажи ми.
— Нищо не се е случило. Остави ме на мира, моля те. Трябва да поживея известно време без него.
— Разбирам — закима майка й, — имаш нова връзка. В Турция ли се запозна с него? Защо нищо не ми разказваш?
— Нямам никаква нова връзка, мамо, за бога, остави тези глупости! Просто трябва да поживея известно време без Володя. Можеш ли да ме разбереш?
Майка й обидено въздъхна и отиде в кухнята да готви за вечеря. Баща й — кадрови военен, изобщо не задаваше въпроси за Стрелников, от самото начало не му харесваше, че дъщеря му живее у женения си любовник, но той пък много се тревожеше, че след като се върна от чужбина, Люба така и не бе започнала работа. Той беше човек от старата школа и домашното безделие му изглеждаше изключително нередно.
— Кога тръгваш на работа? — попита я още първия ден, когато Люба се прибра вкъщи.
— На работа ли?…
Тя се стъписа. Наистина — все някъде трябваше да работи. Сигурно пак в същия хотел, в „Русич“ — генералният директор беше обещал веднага да я вземе на старото място и дори да я повиши, ако наистина изкара стажа си в някой добър курортен хотел. Но нали тя не изкара такъв стаж. И освен това там всички знаят за Стрелников. И ще започнат да я съжаляват… Или да злорадстват — всеки различно. И най-вече — всеки ден ще трябва да вижда Мила. А, не, само това не!
— Татко, половин година работих без почивни дни, трябва поне да си отспя.
— Но стажът ти ще се прекъсне.
Баща й все още живееше със старите понятия, като трудов стаж, профсъюзи, трудова книжка.
— Няма да се прекъсне. Чувал ли си за сменния метод? Половин година работиш без почивни дни, после половин година почиваш на законно основание.
— Гледаш да ме успокоиш с разни измислици — мърмореше той. — Внимавай, после да не си скубеш косите, предупредих те.
Люба вътрешно се напрягаше. Цял живот панически се бе страхувала от родителите си. Те никога не бяха я удряли, но при всеки удобен случай казваха: „Хем те предупреждавахме… Да, ние си знаехме, че ще стане така… Хак ти е, нали ти казахме…“ Това беше непоносимо. Нито веднъж в живота си Люба не можа да получи от тях умен съвет, защото първо трябваше да разкаже за затруднението, в което бе изпаднала, и тогава се започваше: ние те предупреждавахме, казахме ти, хак ти е сега, не биваше… Разбира се, ако й стигнеше мъжеството да изтърпи тези нотации, да изслуша докрай колко е глупава и непослушна, защото сто пъти са я предупреждавали, а тя пак си е знаела своето — да, в такъв случай вероятно би могла да чуе и полезен съвет. Вероятно. Там е работата я! Съвет можеше да получи само вероятно и после, а мъмренето получаваше веднага. Още петнайсетгодишна Люба Сергиенко реши, че е по-добре да не занимава родителите си със своите проблеми. Нека си мислят, че всичко й е наред. Не бива да им разказва за неприятностите си и да им дава повод да си излеят приказките на тема колко е глупава и лоша и изобщо как сама си е виновна. Господи, разбира се, че сама, кой го отрича! Да не би тя да не го разбира? Но нали човек споделя неприятностите си не за да му кажат: „Колко си глупав!“, а за да получи съчувствие и да му помогнат. Само за това. Защо ли хората не разбират такива прости неща?