Майка й понякога се оплакваше от потайността на дъщеря си.
— Защо никога нищо не ми казваш? — обиждаше се тя, когато за пореден път научеше, че в живота на Люба са станали някакви събития, за които тя не знае.
„Защото не умееш да слушаш — всеки път искаше да отговори Люба. — Защото започваш да се вайкаш, да ме предупреждаваш и да ми четеш морал, вместо просто да ме изслушаш.“
Когато се прибра вкъщи след половингодишно отсъствие, Люба накратко, без подробности им разказа как е работила в четиризвезден хотел, демонстрира им направените покупки и така приключи с темата Турция. Всичко било прекрасно, просто превъзходно, но сега си е тук, вкъщи, и няма какво повече да говорят за това.
Денонощията на Люба се деляха на два периода, всеки от които беше посвоему тягостен. Денят, когато родителите й отиваха на работа и тя оставаше сама със себе си, и времето от вечерта до следващата сутрин, когато майка й и баща й си бяха вкъщи и й досаждаха с приказките и въпросите си. От всяка казана от тях дума й идваше да запищи, да си запуши ушите, да побегне към стаята си, да се заключи и да не отваря. Никога. Да заспи, да се събуди и да открие, че всичко е било просто сън. Макар и кошмарен, но сън…
Тя е убийца. Тя позволи на омразата и злобата да вземат връх над разума й, поддаде се на неудържимата жажда за мъст. Тя пожела смъртта на приятелката си. Тя призоваваше тази смърт, тя мечтаеше за нея, усмихвайки се в тъмното, както някога се бе усмихвала в леглото в тъмната задушна стая и бе мислила за Стрелников, за завръщането си при него. Люба бе вложила в тази мечта цялата си душа и когато се оказа, че Стрелников не я е чакал, всичко вътре в нея бе готово да се пръсне на малки парченца, защото стожерът, на който се крепеше всичко останало, бе рухнал. Но тогава се появи нов стожер — омразата. Омразата към самия Стрелников и към Мила Широкова. Разпиляната й душа отново се събра около този стабилен стожер. Появи се цел, появи се смисъл. Вече имаше какво да очаква и към какво да се стреми, имаше за какво да мечтае. И ето че Мила я нямаше вече. Отново от душата на Люба бе изтръгнат стожерът, отново всичко се рушеше, разпадаше, натрошаваше се на малки парченца. Тя имаше чувството, че е коленичила на пода и безпомощно се опитва да събере на купчинка тези ситни късчета, а те й се изплъзват, не й се оставят и от всяко докосване само отхвърчават все по-надалеч. Този образ я преследваше денем и нощем. „По-добре да беше останала жива — беззвучно шепнеше Люба, — тогава поне щях да разбирам за какво живея и какво очаквам в този живот. А сега нищо не разбирам и нищо не очаквам. И няма за какво да живея.“
В понеделник — деня на погребението на Мила Люба още сутринта отиде в близката черква. От прибирането й вкъщи беше минала една седмица и през това време Люба ходеше там почти всеки ден. Никога не бе изпитвала религиозни чувства, но не беше и войнстваща атеистка, винаги се бе отнасяла към въпросите за Бог доста равнодушно. Ала сега, поддала се на лютата, яростна омраза, бе готова да направи всичко, за да отнеме живота на Мила. На приятелката си. На съперницата. На тази крадла и уличница. Някой някога й бе казал, че ако имаш враг, трябва да отидеш в три черкви и във всичките да запалиш свещи за негово здраве и да му пожелаеш всичко най-хубаво. Тогава злото, което излъчва врагът ти, няма да те докосне. Беше чувала и други съвети, свързани с черна и бяла магия, баене, урочасване и тем подобни ужасии. Люба изпълни всичко. Докато живееше още у семейство Томчак, започна да ходи при баби, гадателки, знахарки и магове. А щом се прибра вкъщи, вече всеки ден се отбиваше в черквата. Палеше свещи за Мила и страстно шепнеше, загледана в танцуващия пламък: