— Искам да умреш. Дано умреш в страшни мъки! Дано поне за пет минути изпиташ страха и болката, които изпитах аз! Не искам да живееш!
Но днес, в деня на погребението на омразната й приятелка и съперница, Люба се надяваше да я споходи поне някакво подобие на спокойствие. Всичко се бе сбъднало. Всичко бе станало така, както бе пожелала Люба. Вече не й трябваха яростта и злобата, можеше да отпусне душата си.
Тази сутрин влезе в храма, купи три свещи и тръгна към обичайното място — иконата на свети Николай-угодник. Тук бе отправяла проклятията си, тук бе призовавала за смъртта на Мила, пак тук щеше да поиска прошка от покойната.
— Прости ми, Мила, не знаех какво върша. Бях загубила разума си, нищо не разбирах, омразата ме беше заслепила. Сега виждам, че е било по-добре да те оставя жива. Но вече е късно. Исках твоята смърт, а убих себе си. Така че чакай ме, Мила, няма дълго да остана тук. Скоро ще се видим. Довиждане.
Люба добре си спомняше, че по-рано, когато стоеше пред иконата, щом прошепнеше думите на омраза и проклятията си, веднага се успокояваше и излизаше от черквата, почти омиротворена. Дотолкова омиротворена, че дори в продължение на няколко часа беше готова да се откаже от отмъщението. Яростта, бушувала у нея, утихваше и Люба дори малко заприличваше на предишната Люба. И много се надяваше, че днешното влизане в черквата пак ще й донесе облекчение.
Но облекчение не я споходи. Тя не почувства изобщо нищо: нито срам, нито разкаяние, нито жал, нито вина. Късчетата се бяха разпръснали толкова надалеч, че й беше нужен много мощен магнит, който да ги събере и да удържи душата й цяла. Люба Сергиенко с ужас разбра, че такъв магнит сега може да стане само омразата. Мила я нямаше вече. Но нали Стрелников беше жив!
По делото за убийството на Людмила Широкова доста бързо се натрупа обширна информация, в която обаче липсваше най-важното: отговорът на въпроса къде и с кого тя е прекарала вечерта, когато са я убили. Жената на Владислав Стасов — Татяна — беше категорична: именно Широкова бе седяла до нея същия ден в метрото. Тя се бе качила заедно с Татяна на станция „Китай-город“, беше слязла на „Академическая“ и това се бе случило в интервала между шест до шест и половина вечерта.
— И най-вероятно не е напускала повече района на „Академическая“ или поне не го е напускала сама — каза Татяна.
— Защо смяташ така? — учуди се Настя.
Татяна замислено повъртя в ръцете си книжката със сиво-синкава корица, после я отвори на отбелязаното място — където беше пъстрата картонена бордна карта от летището в Барселона.
— Картата е почти на същото място, на което Широкова затвори книжката, когато слезе. Добре си спомням кой точно епизод четеше, преди да я затвори. Сега е три листа по-нататък. Вие ли сте я местили?
— Разбира се. Извадихме я и я разгледахме. Но после я сложихме на същото място, където я бяхме намерили. Тя обърна ли внимание дали четеше бързо или бавно?
— Средно. Хайде да пресметнем. Когато отвори книгата, беше тук — Татяна прелисти страниците и отбеляза мястото с чиста библиографска картичка, която взе от бюрото на Настя, — а когато я затвори — ето тук. Колко минути са от „Китай-город“ до „Академическая“?
— Около дванайсет.
— За дванайсет минути е прочела девет страници, тоест по минута и двайсет секунди на страница. Три листа правят шест страници, значи е успяла да почете още около осем минути.
— Да — кимна Настя, — мисля, че си права. На „Академическая“ няма на какво да се прехвърля, може само да излезе в града. Значи — най-много осем-десет минути с автобус. За толкова кратко време не е могла да стигне далеч. А може изобщо да не е пътувала, а да е седяла на някоя пейка и да е чакала някого. Напълно естествено е тогава да чете книжка, особено ако преди това е стигнала до интересно място.
Тя леко се изви назад и два пъти удари с юмрук по стената. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана идеално избръснатият и подстриган Коля Селуянов. На всичко отгоре беше и с нов костюм, с което лиши Настя Каменская от дар слово поне за пет секунди.
— Господи! — избъбри тя, когато се посъвзе. — Коленка, какво се е случило?
— Браво бе! — тържествено отговори Селуянов, като с усилие сдържаше смеха си. — Така си и знаех: непременно ще ме опозориш пред майсторката на руския криминален роман. Снощи Стасов ми каза, че днес Татяна Григориевна ще бъде тук и по този случай се постарах да изглеждам по-прилично, за да направя добро впечатление на тази знаменитост, а ти, Настася, развали всичко. Разрешете да се представя — церемониално се обърна той към Татяна, — майор Селуянов, за приятели — Николай, а може и просто Коля. Запален почитател на вашия талант — както на литературния, така и на следствения.