С това трябваше да се заеме Миша Доценко, по неговата част беше.
Настя вече се канеше да си тръгва, когато й звънна следователят Олшански. Гласът му бе недоволен, самият той сякаш беше смутен от нещо:
— Слушай, Каменская, делото на Широкова нещо започва да не ми харесва. Мисля, че сме се наврели в гнездо на оси. Или в терариум, пълен със змии.
— Никой от вариантите ви не ми харесва, страх ме е и от оси, и от змии. Защо, какво е станало, Константин Михайлович?
— Обкръжението на Стрелников започна да променя показанията си. Миналата седмица говореха едно, а от понеделник вече ми разправят съвсем друго. Ти ще поостанеш ли още в службата си?
— Всъщност вече си тръгвах, но ако трябва…
— Напротив, не е нужно. Излез и тръгни надолу по „Петровка“, ще се срещнем на ъгъла, където по-рано беше магазин „Стоки за жената“. Спомняш ли си къде се намираше?
— Спомням си.
— Ха така, браво! Ще те взема оттам и ще те закарам до „Семьоновская“, трябва да се отбия у тъщата. По пътя ще си поговорим.
В началото на ноември в осем вечерта беше вече съвсем тъмно и Настя тръгна по „Петровка“ към „Кузнецкий мост“, вътрешно напрегната. Беше ужасна страхливка и панически се боеше от тъмни улици, защото знаеше със сигурност, че не би могла нито да избяга от злосторник, нито да му окаже съпротива. Нямаше нито тренинг, нито навици, въздухът й стигаше само за три метра тичане. Вярно, „Петровка“ все пак не е в покрайнините, а в центъра на Москва, но не е спокойно място. На успоредната улица, „Болшая Дмитровка“, вечер стават страшни неща, макар че там се намира генералната прокуратура на Русия. Кого можеш да уплашиш днес с прокуратура, па била тя и генерална!
Тя отново започна да зъзне, защото лятото беше свършило и сега нямаше да й бъде топло чак до май следващата година. Покрай Настя минаваха красиви вносни коли с красиви млади мъже на волана и красиви млади жени до тях и тя, както винаги в такива случаи, внезапно изпита остро чувство на съжаление към тях — млади, красиви и почти винаги глупави. През последните две-три години неведнъж бе виждала точно такива красиви лъскави автомобили, от които милиционери вадеха тела на разстреляни от упор млади красиви шофьори. Понякога в същите коли намираха и приятелките на шофьорите, които също загиваха, защото или ги убиваше случаен куршум, или станалата неуправляема кола катастрофираше. И всеки път Настя си представяше какво е било десет, пет или дори една минута преди трагедията. По улицата се е движела красива лъскава вносна кола, на волана е бил млад красив мъж, а до него — разкошна дългокрака красавица. И трийсет секунди преди края, и десет, и дори точно една секунда преди изстрела всичко е изглеждало именно така. И околните са завиждали и на този безумен, идиотски стремеж непременно да можеш ей така… и със също такава лъскава кола… и с такава мадама до тебе… Глупави хора. Не бива да им завиждаме, трябва да ги съжаляваме. Защото всичко това е купено с бързи пари, а където има бързи пари, там има и престъпление. Ако си много млад и много богат, това означава, че си въртял парите прекалено бързо, а щом е така, тогава и престъпното около тези пари е било прекалено много, за да останеш по-дълго на този свят. В наше време и в нашата страна да бъдеш много млад и много богат означава да си в група с повишен риск. Много младите и много богатите в наше време и в нашата страна не живеят дълго.
Настя стигна до ъгъла на „Петровка“ и „Кузнецкий мост“ и веднага видя светлосинята жигула на Олшански. Пъхна се в затопления търбух на автомобила, бързо затръшна вратата, за да не избяга топлото навън, и веднага скръсти ръце на гърдите си, като мушна пръсти под мишниците.
— Студено ли ти е? — учуди се следователят. — Ами вън е над нулата. Още е рано за мръзнене.
— На мен тъкмо ми е време — промърмори Настя, тракайки със зъби. — Не ми обръщайте внимание, сега ще се стопля.
— Да ти налея нещо?
— Д-да, с-само че съвсем мъничко.
Олшански извади от жабката миниатюрна тъмнозелена бутилчица коняк „Реми Мартен“, явно получена в някой самолет при международен полет, ловко отвинти капачката й и я подаде на Настя.
— Нямам чашки, ще прощаваш. Сръбни си от шишето.
Тя не можеше да понася коняка, дори и най-хубавия, но признаваше, че за разширяване на съдовете и като средство против зъзнене тази напитка е напълно подходяща, ето защо замижа и удари една голяма глътка. За последен път беше яла доста отдавна, стомахът й беше празен и ефектът от единствената глътка беше бърз. Пръстите й се затоплиха, мускулите на гърба й престанаха да се гърчат и по кожата й вече не преминаваха тръпки.