Люба притвори очи и отметна глава назад, притисна тила си до меката гръд на Лариса:
— Как стана това?
— Мила се върна през юни и веднага хукна при Стрелников. Уж да му разкаже как си ти и да му предаде писмото ти. Писала ли си му писмо?
— Да. И помолих Мила да му го предаде.
— Ето виждаш ли! Ти самата си им уредила среща. Не знам какво е станало помежду им, но още през юли тя вече присъстваше на банкета, на който бяха поканени ръководителите на фондацията със съпругите си. Аз с Томчак, Гена Леонтиев с Анюта, а Володя — с твоята приятелка. А ние дори не знаехме, че Мила ти е приятелка. Просто видяхме до него ефектна блондинка и си помислихме, че си е поканил за дама някаква съвсем случайна позната. Нали тебе те няма, а той не поддържа никакви отношения с Алла. Довел я е, за да не си задават организаторите на банкета излишни въпроси. Дори не обърнахме особено внимание на това. А през август, когато Гена Леонтиев ни покани на четирийсет и пет годишнината си, Володя каза, че ще дойде с Мила. Тогава разбрахме всичко. С една дума взела му е ума за нула време. Любаша, поне ти ми обясни какво се е случило там помежду ви. Защо тръгнахте заедно, а се върнахте поотделно? Защо ти остана там толкова дълго? Честно да ти кажа, помислихме си, че си се залюбила с някой богат турчин и си останала, а Мила е казала това на Стрелников. Тогава нещата биха се изяснили донякъде. Това ли стана?
— Не, Лара. Нищо подобно…
… Първите пет дни минаха във възторжена омая. Курортните райони в Турция наистина са райски места, особено през април, когато още не те смазва жегата. Момичетата с наслада разглеждаха изложените на витрините златни украшения, пресмятаха цени и като вземаха предвид бъдещите си заплати от по две хиляди долара, колиетата, гривните и обеците им се виждаха смешно евтини. Влизаха във всеки магазин, където се продаваха кожени изделия, мереха палта, шуби, якета и избираха модели, които непременно щяха да си купят веднага щом спечелят пари. Навсякъде ги черпеха с кафе, собствениците на магазини, ресторанти и барове им се усмихваха и ги канеха да влязат — и животът им изглеждаше красив и безметежен. Фирмаджиите, които ги бяха поканили, всяка вечер им разказваха къде и с кого са говорили за евентуалното назначаване на момичетата на работа и кой какво им е обещал. Но минаха пет дни, после десет, а те все още не получаваха работа. Останаха съвсем без пари, макар да харчеха много пестеливо, само за храна, и то най-евтина, не смееха дори да пият едно кафе в повече. На единайсетия ден строителите им съобщиха, че нищо не става. Единствената работа, която успели да им намерят, била като масажистки в хотел. Те нямаха избор, не можеха дори да си купят билети за Москва — и се съгласиха. И двете навремето бяха завършили курс за масажисти. Всъщност именно на този курс се бяха запознали и сприятелили, а после заедно бяха решили да учат в колежа по хотелиерство.
Строителите ги закараха някъде между Сиде и Манавгат. След два дни собственикът на хотела, който свободно говореше английски, ги покани на вечеря и им съобщи предложението си делово, просто и без заобикалки. Но не се и обиди, когато чу в отговор тяхното учтиво не. Люба сметна, че с това въпросът е изчерпан веднъж завинаги. До средата на май момичетата бачкаха робски, масажирайки гърбове, кореми, хълбоци и крака, покрити с бронзов загар и миришещи на солена средиземноморска вода. Априлските гости на хотела бяха предимно от Германия и Норвегия, към средата на май започнаха да идват и руснаци. Техните съотечественици на драго сърце разговаряха с хубавичките масажистки, разпитваха ги за порядките в хотела, колко печелят момичетата. Щом чуеха отговора, се кискаха презрително. Какъв е смисълът да отидеш в чужбина, за да се трепеш за жалки грошове!
— Да, но сме на курорт през целия сезон — весело отговаряше Люба. — И то безплатно. А вие сте само за две седмици.
Разбира се, всъщност не й беше весело и далеч не смяташе работата си за курорт. Работното й време беше от девет сутринта до девет вечерта, без почивни дни. Четиризвездният хотел трябваше да осигурява услуги на гостите си по всяко време. Но нали не можеше да се оплаква пред тези доволни от живота курортисти? Люба не можеше да понася да я съжаляват и да я смятат за нещастна неудачница.
Когато първият месец свърши, дойде време да получат първата си заплата — обещаните от собственика на хотела сто и петдесет долара. Тогава върху Люба се стовари поредният удар. Собственикът заяви, че хотелът не вървял добре, гостите били много по-малко от очакваните и той нямал с какво да плати на масажистките. Да поработели още един месец и тогава, ако положението се подобри, той ще им плати за двата месеца.