Татяна взе от рафта няколко свои книги и придирчиво огледа кориците им. Тази не бива, тук до снимката са отпечатани сведения за авторката, където с красив заоблен шрифт се съобщава, че авторката Татяна Томилина в свободното от творчеството време работи като следовател и черпи сюжети от собствената си практика. Не става. Обаче тази може, тук не пише нищо за това, че е следовател. Би могла да вземе и ето тази, тук няма нищо за авторката, но няма и снимка, а без снимка няма да е убедително. Човекът може да си помисли, че тая самозванка сигурно е донесла чужда книга. На корицата пише Татяна Томилина, а по паспорт тя е Образцова, как ще докаже, че е въпросната авторка!
Е, май това беше всичко. Облече се, среса се, гримира се, взе книжката. Дали да вземе и диктофон? Не, не бива, Томчак може да се подплаши. Диктофонът вече намирисва на журналистика, вземе ли да откровеничи, току-виж, материалът попаднал в ефира или по страниците на вестниците. По-добре да действа старомодно, с бележника и химикалката. Не много млада и не твърде преуспяваща писателка от старата школа… Да, именно така ще е най-добре.
След като си избра образа, Татяна облече якето, обу удобните обувки за разходка с нисък ток и тръгна към гарата.
Още щом се заизкачва по дървеното стълбище пред солидната дървена къща, тя разбра, че в тази къща се е заселила тъгата. Татяна дори не би могла да каже определено откъде се появи това усещане, но то се появи съвсем отчетливо, почти осезаемо. Отвори й светлокос мъж, който някога вероятно е бил блондин, а сега почти напълно бе побелял. Не беше се бръснал сигурно от два дни, а лицето му бе мрачно и неприветливо.
— Какво обичате?
— Вие ли сте Вячеслав Петрович Томчак?
— Да. А вие коя сте?
— Казвам се Татяна, аз… — Тя отрепетирано се запъна, уж се стесняваше от онова, което щеше да произнесе. — Разбирате ли, пиша книги… Научих от вестниците, че в чантата на едно убито момиче са намерили моя книга…
— И ви стана любопитно? — рязко я прекъсна Томчак.
По тона му Татяна разбра, че той по никакъв начин не одобрява подобно любопитство.
— Не може да се нарече любопитство. Има нещо друго. Ще ми позволите ли да вляза?
Томчак мълчаливо се отдръпна и й направи път да влезе. Татяна влезе и остави чантата си на един стол на верандата.
— Вячеслав Петрович, ако бях обикновена любопитна нахалница, която е тръгнала на лов за пикантни факти, нямаше да дойда при вас, а щях да отида при Стрелников. Но уважавам мъката му и не смея да го безпокоя в такъв тежък момент. Разберете, като автор не ми е безразлична историята на момичето, което е четяло моята книга може би няколко минути преди трагичната си гибел. Вероятно това ви изглежда нелепо…
— Седнете — предложи й домакинът и на Татяна й се стори, че той е поомекнал. — Разбирам какво искате да кажете, но не разбирам защо сте дошли при мен. Много по-правилно щеше да бъде да поговорите с приятелките на Мила, а аз… Познавах я съвсем слабо. Може да се каже — почти не я познавах.
— Не е толкова просто, колкото си мислите — подзе тя с усмивка. — Защото аз не съм следовател, за мен е голям проблем да получа информация. Ето в тази кореспонденция — Татяна извади от чантата си сгънат на четири вестник и го отвори на съответната страница — пише, че загиналата Людмила Широкова е била годеница на господин Стрелников, доскоро президент на Фондацията за подкрепа и развитие на хуманитарното образование. Отидох във фондацията и там ме насочиха към Генадий Фьодорович Леонтиев и към вас — като най-близки приятели и помощници на Стрелников. А къде е работило момичето — това не пише. Всъщност затова дойдох при вас.
— А защо не отидохте при Леонтиев?
— Не знам. — Татяна обезоръжаващо се усмихна. — Сигурно защото вие сега живеете на вилата си, тоест имате време да поговорим. И после, ако бях отишла първо при Леонтиев, той щеше да ми зададе буквално същия въпрос: А защо не при Томчак? Петдесет на петдесет.