Всъщност тя умишлено бе избрала именно Томчак. Оскърбен и разстроен, той можеше да й разкаже за Стрелников много повече интересни неща от Леонтиев, който след напускането на фондацията преподаваше едновременно в четири или пет търговски вуза, претрепваше се от работа и сновеше от единия край на Москва до другия, така че едва ли би намерил време и желание да си бъбри с някаква непозната писателка.
— Добре тогава. За какво искахте да ме питате?
— Разкажете ми нещо, макар и малко, за убитото момиче. Каква беше тя? Какво обичаше? Интересуват ме характерът, навиците й. Впрочем, щом почти не сте я познавали…
— Да, в това отношение едва ли мога да ви бъда полезен. Май напразно сте си загубили времето да идвате дотук.
— Може би знаете къде е работила?
— Не, не знам.
Знае, помисли си Татяна. Не може да не знае. Цялата им компания прекрасно е знаела, че бившата и настоящата любовници на Стрелников са били приятелки и са работили заедно. Защо го усуквате, господин Томчак?
— А къде е живеела? Знаете ли адреса?
— И това не знам.
— Но как така, Вячеслав Петрович? — учудено проточи Татяна. — На мен пък ми казаха, че вие и Леонтиев сте най-близките приятели на Стрелников. И да не знаете нищо за неговата годеница?
— Представете си, не знам. Вие, жените, си разказвате всичко и с всички подробности, но не и ние, мъжете. — В гласа му прозвуча неприкрито раздразнение.
— Така значи, вие не си разказвате нищо? — позасмя се Татяна. — Добре, Вячеслав Петрович, няма да ви досаждам повече. Позволете ми да ви подаря последната си книга. Малък подарък като компенсация за причиненото безпокойство.
Тя извади от чантата си книга джобен формат с ярка корица. На титулната страница предварително бе написала автографа си. Томчак взе книгата, разсеяно я повъртя в ръцете си, но все пак обърна внимание на снимката и прочете сведенията за авторката.
— Значи сте автор на много бестселъри? — недоверчиво попита той. — Или това е обичайният рекламен трик?
— Ами как да ви кажа! — отново се усмихна Татяна. — Кой както го приема. За едни и три книги са много, за други и трийсет са малко.
— А вие колко книги сте издали?
— Четиринайсет.
— И какво представляват?
— Криминалета. Обичате ли криминална литература?
— Не — Томчак гнусливо се намръщи, — не мога да ги понасям и никога не ги чета. Но при всяко положение човек, написал толкова книги, е достоен за уважение, макар и само заради трудолюбието му.
— Какво пък, и за това съм благодарна — засмя се Татяна.
На Томчак, изглежда, му стана неудобно заради допуснатата нетактичност, защото изведнъж реши да предложи на гостенката чай.
— С удоволствие ще пия — веднага се съгласи тя.
След няколко минути на масата, изнесена на верандата, се появиха скъпи бонбони в кутии и вносни кексове в красиви лъскави опаковки.
— Никога не бих предположила, че човек, който живее като отшелник на вилата си и не се бръсне по три дни, купува такова количество сладкиши — пошегува се Татяна. — Едното някак не върви с другото.
— А вие естествено си помислихте, че като живея на вила и не се бръсна, непременно пиянствам и си замезвам с консерви — язвително реагира Томчак.
— Не, мислех, че сте зает с някаква работа — може би научна — и понякога изобщо забравяте да си напазарувате. С мен често се случва, когато пиша.
— Извинете, не исках да ви обидя. Но, общо взето, сте права, тези неща не съм ги купувал аз. Един приятел ми ги донесе, дойде да ме види през уикенда. Между другото — именно въпросният Стрелников. Беше точно преди погребението на Мила и Володя искаше малко да се посъвземе и да събере сили. Тук е безлюдно, спокойно, никой не те тормози.
— Естествено — тихо каза Татяна. — Разбирам. Навярно е смазан от мъка.
— Е, силно казано. Нищо не може да смаже Володя, той е много силна личност, много мъжествен и стабилен. Но това беше огромна мъка за него, няма съмнение. По-силен ли го искате?
— Не, среден. Благодаря. Но щом така и така останах и пия с вас чай, разкажете ми поне нещичко за Мила. Не знам дори на колко години е била.
— На колко години ли? Май около двайсет и седем или двайсет и осем… Може би малко по-млада или малко по-възрастна… Не знам точно.
— С какво се занимаваше — работеше или учеше?
— Работеше. Така мисля — веднага уточни Томчак. — Не съм сигурен.
— Била ли е омъжвана преди?
— Нямам представа.
— А как са се запознали със Стрелников?
— Вече ви обясних — не знам такива подробности. Знаех само, че Володя я обичаше и мислеше да се ожени за нея — това е всичко.