Настя съсредоточено местеше дръжката на вилицата по гладката гетинаксова повърхност на масата, рисувайки някакви разбираеми единствено за нея схеми, кръгчета и ромбчета. Татяна не й пречеше — тананикайки си нещо под нос, тя изми съдовете, приготви рядко тесто за блини, с които щеше да нахрани довечера съпруга си, прибрал се от работа, и маринова кромид в подсладен оцет. Най-сетне Настя вдигна глава, намигна на Татяна, обади се на следователя и си тръгна.
Докато живееше на вилата, Томчак си лягаше късно и ставаше сутрин късно. Събуждаше се и дълго се излежаваше под одеялото. По-рано не бе имал такъв навик. Едва сега, останал за пръв път в живота си без интересна и нужна работа, той започна да отлага сутрин момента, когато трябваше да започне новия ден, пълен със скучно безделие и безделна скука. Вячеслав Томчак разбираше, че не бива да седи със скръстени ръце на вилата, а трябва да се стегне и да се разтича да си търси работа, да се предлага, да звъни на приятели и бивши колеги… Всичко разбираше. И нищо не правеше. Не можеше и не можеше да надвие притисналата го депресия и унинието си. Една седмица след като напусна по собствено желание фондацията Томчак с изненада забеляза, че домашният му телефон не прегрява от непрестанни обаждания с предложения за нова работа. „Сигурно новината още не се е разчула“ — утеши се Вячеслав Петрович. След две седмици разбра, че на никого не е нужен. Докато бе изпълнявал дълга на мъжкото приятелство, той бе загубил научната си репутация и квалификацията си, които бе създавал и шлифовал дълги години, а, от друга страна, не бе успял да си създаде репутация на добър управленец. Всичко беше просто, примитивно и с абсолютна точност се покриваше с прогнозите на жена му Лариса.
Да, вярно, преди няколко дни дойде Володка Стрелников и му каза за новото си назначение и обеща нова работа за Томчак и Леонтиев. Но Вячеслав Петрович не повярва в това. Баналните празни приказки в полза на бедните. Володка пак се е устремил към нови върхове и отново се кани да подхване мръсната работа по разчистването на собствения си път с ръцете на верните си приятели. Но, господи, докога ще продължава това! Ако не се бе случило нещастието с Мила, той може би нямаше и да дойде на вилата и нямаше да обещава работа на Томчак. Дори нямаше да се сети за него. Или щеше да се сети, но едва когато назначението му станеше факт и когато щяха да му потрябват помощници. Роби. Как обаче умее да намира думи, след които е невъзможно да му откажеш! Дори да получат тази нова работа, всичко ще тръгне постарому: пълна зависимост от внезапните решения на Стрелников, скандали с Лариса, още по-голямо отдалечаване от науката. Накъде ли повече…
Обърна се на другата страна и отново притвори очи. Не му се искаше да започва новия ден. Може би щеше да успее да подремне още? Откъм шосето се чу шум на автомобилен двигател. Томчак дори не се вслуша по-внимателно, не можеше някой да идва при него — на кого ще е потрябвал рано сутрин в делничен ден? Но се оказа, че греши. Двигателят замлъкна точно пред неговия двор, чуха се гласове, а след минута на вратата силно и уверено се потропа.
— Вячеслав Петрович! Отворете, моля! Вкъщи ли сте?
— Един момент! — извика Томчак, неохотно отметна одеялото и изпълзя от леглото в студения есенен ден, в който нямаше да има нито работа, нито радост — само скука и нищо друго освен скука. Е, може би и някакви неприятности. Но със сигурност нямаше да има нищо приятно.
Навлече анцуга, пъхна нозе в джапанките и тръгна към вратата. На прага бе застанал прегърбен мъж с омачкан костюм и очила, изглеждаше смутен, объркан и абсолютно нелеп. Малко по-назад, зад гърба му, бяха застанали още четирима. Томчак позна единия — беше същият оперативен работник, който бе разговарял с него след убийството на Мила.
— Старши следовател от Московската градска прокуратура Олшански — представи се прегърбеното нелепо човече, — казвам се Константин Михайлович. Може ли да вляза?
— Да — притеснено смотолеви Томчак, — влизайте, моля.
За негово учудване следователят влезе и веднага затвори вратата зад себе си. Останалите четирима мъже останаха навън, при което дори не направиха опит да влязат в къщата. Сякаш това си беше нормално!
— Сега, уважаеми Вячеслав Петрович, ще бъдете разпитан в качеството на свидетел по делото за убийството на Людмила Широкова, годеница на ваш близък приятел. В зависимост от резултатите от разпита аз ще взема решение за извършване на обиск във вилата ви.