Момичетата вдигнаха скандал, викаха, плакаха, молиха се. Собственикът им каза да дойдат пак на другия ден следобед — той щял да помисли какво може да се направи по въпроса.
— Будалка ни! — ядосано каза Люба. — Дори да останем още един месец, няма гаранции, че ще ни плати. Ще продължаваме да се трепем само срещу храна.
Мила мрачно мълчеше. Бяха се озовали в абсолютно безправно положение. Туристическата виза, която бяха получили за десет долара при пристигането си в Анталия, беше действителна само един месец и този месец беше изтекъл преди две седмици. Сега, за да имат изобщо някакви права, трябваше да получат нова виза, която вече струваше много по-скъпо. Те не можеха да се обърнат към полицията, за да изискат парите от работодателя си, защото нямаха право да работят в Турция. Нямаха изобщо никакви права.
На другата сутрин отново започнаха работа. Люба сметна, че така е правилно: не бива да ядосват работодателя си. Ако не се явят на работа, той може и да им плати заработените пари, но няма да ги вземе за следващия месец. До обед Люба успя да обслужи петима клиенти, затвори кабинета за масажи и почука на съседната врата, зад която работеше Мила. Беше време да отидат при собственика на хотела. Вратата се оказа заключена. Люба няколко пъти натисна дръжката и за всеки случай високо извика приятелката си. Познаваше характера й и беше сигурна, че Мила практикува не само оздравителни масажи. Но зад вратата цареше тишина и тя разбра, че Мила не е там.
Качи се в офиса на собственика. Секретарката в приемната й хвърли съчувствен и някак двусмислен поглед, който страшно притесни Люба.
— Шефа го няма — съобщи й секретарката и на Люба й се стори, че тя едва сдържа неприятната си лукава усмивчица.
— А кога ще дойде?
— Утре.
— Но той ни каза да дойдем днес. Трябва да ни плати.
— Вече ви плати — каза секретарката и все пак не можа да не се ухили.
Люба хукна към близкото село, където бяха на квартира с Мила. Втурна се в къщата и веднага видя приятелката си, която прибираше багажа си в сака.
— Платил ни е, нали? — запъхтяна, радостно попита Люба.
Мила, продължавайки да прибира багажа, вдигна към нея студените си сини очи:
— На мене — да.
— Какво значи на тебе — да? — не разбра Люба. — А на мене?
— На тебе не плати.
— Как така? Защо?
— Защото е тъпо да се правиш на девственица. Да не си дете? Не разбираш ли как се печелят пари тук?
Люба се тръшна на стола като убита. Едва сега почувства как от тичането в обедната жега сърцето й блъска като лудо.
— Ти си му дала?
— Мила моя, не съм му дала, а му давах през целия този месец, всеки божи ден. Именно за това ми плати. Ако беше по-умна, щеше да плати и на тебе. А сега ще стоиш на сухо.
— Но нали работих! — отчаяно възкликна Люба. — Бачках като вол. Мислиш, че нищо не виждах ли? Аз правех по петнайсет-двайсет масажа на ден, а ти — най-много пет-шест, броях ги. Смяташе се, че нормативът ни е общ, но аз работех три пъти повече от теб, защото ти се и чукаше с клиентите. Знам, всичко чувах през стената — тънка е. В твоя кабинет идваха само мъже, естествено — знаели са какво търсят.
Мила рязко дръпна ципа на сака си и го преметна през рамо.
— Да, чуках се с клиентите. И с господаря се чуках. И спечелих пари. А ти — не. Защото всеки печели, както умее. Още първата вечер, когато господарят ни направи предложение, всичко можеше да се нареди. Ако ти не беше такава глупачка и не се правеше на девственица, щяхме живот да си живеем. И двете трябваше да се съгласим, за групов секс той щеше да ни даде много повече пари. А ако бяхме се съгласили да спим с курортистки лесбийки или с грохнали старци, щяхме да си отидем оттук, окичени с диаманти от главата до петите. Обаче само заедно, разбираш ли? Двете. Единичната проститутка сега изобщо не се цени, има ги под път и над път, включително и наши, рускини. Сега се цени само добрата група. А ти с твоите идиотски принципи хем нищо не спечели, хем и на мен не позволи. Край, стига ми толкова! — Тя решително тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — безпомощно попита Люба.
— Където трябва. С такава като тебе работа не се върши. Сама ще трябва да се измъквам от това тресавище.