И това беше. Но как се казваше тя? Не, Лариса не можеше да си спомни. Дори да се обърне към консултацията, вече няма да намери картона. Минали са толкова години, картонът със сигурност е унищожен. А и онази консултация вероятно вече не съществува, за двайсет и седем години станаха толкова промени…
Но тримата млади весели студенти, единият от които сега е съпруг на Лариса, определено знаят кое е това момиче и къде може да се намира.
Като помисли малко, Лариса стигна до извода, че всичко не е толкова просто, колкото й се бе сторило в началото. Тя беше доста хладнокръвна жена и никога не се опитваше да се самозалъгва, затова бързо съобрази, че да се възползва от състоянието на пийналото и дълбоко заспало момиче е могъл всеки от онази новогодишна компания, включително и някой от тримата приятели. Мисълта, че можеше да го е сторил и самият Томчак, беше неприятна, но Лариса нямаше как да изключи и тази възможност. Разбира се, идеалният вариант би бил да установи със сигурност, че го е сторил Стрелников — о, тогава би могла да му извие врата и да си върне за всичко, което беше принудена да изтърпи заради приятелството му със Слава. Но от всяко положение не можеше да пита за момичето с белия пуловер мъжа си. Ако клетото момиче е било изнасилено от някого от тримата приятели, всеки опит би бил безсмислен. Слава би й казал името на момичето само ако те не са имали никакво отношение към тази история и изобщо не знаят за нея. Все пак трябваше да се постарае и да си спомни името сама.
Лариса беше сигурна, че ще може да си спомни това име, ако го чуе отнякъде. На колко ли години беше момичето? То каза — на деветнайсет. Значи втори или трети курс, по-скоро втори. Ами ако опита да научи в института? Помисли си, че в института компаниите се образуват в групите, значи това момиче най-вероятно е било в една група със Слава, Гена и Володя. Така, има напредък. Да, но ще й дадат ли такава справка в института? Списъците на студентите се пазят в архива и едва ли някой ще се съгласи за нищо и никакво да се рови в прашните стари книжа.
Тя купи огромна кутия бонбони и бутилка скъп коняк и отиде в деканата на института, който през 1972 година бяха завършили Томчак, Леонтиев и Стрелников. Получаването на нужната информация далеч не се оказа толкова трудно, колкото бе предполагала — бонбоните и конякът подействаха много по-добре от най-сълзливите и красноречиви молби и само след около два часа Лариса получи списъка на студентите от курса, в който през 1969 година бе учил съпругът й. Беше се подготвила добре за отиването си в деканата и предварително се бе сетила, че момичето може и да не е завършило института заедно с всички, ако е решило да роди детето и си е взело академичен отпуск. Ето защо трябваше да поиска не списъците на завършилите, сред които можеше и да няма такава абсолвентка, а по-ранните, например от втори или дори от първи курс. Освен това Лариса знаеше от собствения си студентски опит, че ако в последния курс е започнала специализация, групите са се оформили наново и студентите, които през първите три или четири курса са учили в една група, през последния са се озовали в различни.
След като получи исканите списъци и намери познатите имена, Лариса се убеди, че и тримата приятели — Томчак, Леонтиев и Стрелников — са учили в група номер 4, след което внимателно започна да чете женските имена. Тя лесно си спомни името на момичето с белия пуловер веднага щом зърна фамилното — Цуканова. Да, разбира се, именно Цуканова беше. Надежда Романовна Цуканова. Още тогава, преди двайсет и седем години, й беше направило впечатление, че пациентката се казва точно като директорката на медицинското училище, което бе завършила самата Лариса — и тя беше Надежда Романовна.
Значи Надежда Цуканова. Добре, нещата потръгнаха. Фамилното име не беше много разпространено, годината на раждане беше налице, името и бащиното — също. Можеше да опита. Разбира се, никак не й се искаше виновник за тази некрасива история да се окаже Томчак. Може би щеше да е по-добре изобщо да не научава за това? Те бяха живели като семейство двайсет и четири години — бяха живели добре, почти без кавги, вярно, нямаха деца, но въпреки това бракът им беше стабилен и изпълнен с приятелство и човешка топлота… Струваше ли си да рискува всичко това заради призрачната надежда да смачка омразния Володя Стрелников?
Струва си, реши Лариса. Винаги е по-добре да знаеш истината.
Писмата, намерени във вилата на Томчак, буквално смаяха следователя Олшански. Това не беше любовна кореспонденция, а по-скоро кореспонденция за запознаване, тъй да се каже.