— Хайде да уточним — търпеливо каза Юра, който вече бе разбрал, че най-много от всичко на света Николай Лвович Лопатин обича да говори за себе си. — От разговорите си с Широкова вие разбрахте ли ясно, че тя си търси съпруг? Или — партньори за леки, необвързващи отношения?
— Не мога да ви кажа. Практически ние не сме разговаряли. Правехме само секс.
— Значи тя не ви е казвала нищо за себе си?
— Не е.
— И вие не сте я питали?
— Питах я. Но не много настойчиво. Нали разбирате — само две срещи и много секс…
Това често споменаване на обилните сексуални упражнения, на които бил способен Лопатин, накара Коротков мислено да се усмихне. Види се, Николай Лвович не е чак толкова силен, повече го бива да мечтае. Но Людмила Широкова май наистина не си е търсила съпруг. Инак непременно щеше да отиде на театър.
Подателят на второто писмо — Сергей Бакланов — се оказа пълна противоположност на разговорливия Лопатин. Леко прегърбен, висок, с мрачна физиономия, той отговаряше с нежелание и трябваше буквално да му вадиш думите с ченгел. И той получил номера на пощенската кутия на Людмила Широкова от „Купидон“, писал й, оставил телефонния си номер. Срещнали се само веднъж — у него, и след това той повече не видял Мила. Тя обещала да му се обади, но не го направила. Нещо повече: Сергей й написал най-малко десет писма с молба за среща — красивата и разкрепостена в леглото жена много му харесала, но така и не дочакал отговор. Коротков разбра, че този кандидат за женитба е разочаровал Мила и затова тя не му е дала телефонния си номер, за да не й досажда. А писмата, които е получавала в пощенската си кутия, просто е изхвърляла.
Но най-изненадващ се оказа резултатът от срещата с автора на третото писмо — Виктор Дербишов.
— Аз никога не съм се срещал с тази жена — категорично заяви той. — И никога не съм я виждал.
— Но нали ползвате услугите на агенция „Купидон“? — за всеки случай уточни Коротков, който си помисли, че може да е станало недоразумение и вместо на нужния му Виктор Дербишов, е попаднал на негов съименник с подобна външност.
— Да, ползвам услугите на тази агенция.
— Давали ли са ви в тази агенция номера на пощенската кутия на Людмила Широкова?
— Не, не са ми го давали. Никога не съм чувал това име.
— Спомнете си, Виктор Александрович, опитайте да си спомните. Людмила Широкова, красива блондинка. Това е било съвсем наскоро, през септември.
— Ама не е имало такова нещо, колко пъти трябва да ви повтарям! Не разбирате ли руски?
Коротков мълчаливо извади от папката копията от писмото и от приложената към него снимка, на която се виждаше — без никакво съмнение — Дербишов.
— Вие ли сте писали това писмо?
Дербишов нетърпеливо грабна листа и снимката, после вдигна към Коротков недоумяващ поглед:
— Никога не съм го писал.
— А почеркът вашият ли е?
— Почеркът? Да… мисля, че е моят… Много прилича на моя. Моля, можете да проверите…
Той взе чист лист хартия и започна бързо да пише. Да, почеркът наистина изглеждаше абсолютно същият. Но за това трябваше да си кажат думата графолозите, някои хора толкова умело променят и подправят почерци, че да не повярваш. Възможно беше Дербишов да не е писал писмото, а просто някой да е подправил почерка му. А може и да го беше написал той, а сега нарочно да променяше начина, по който изписваше буквите. Всичко беше възможно.
— Ами снимката? — попита Коротков. — Не се ли познахте там?
— Да — смутено кимна Дербишов. — Аз съм на нея.
— И какво излиза тогава, Виктор Александрович?
— Не знам… Нищо не разбирам.
— Ще трябва да ме придружите — въздъхна Коротков.
— Защо?
— Нали виждате, получава се някаква неясна ситуация. Убита е млада жена, намираме адресирано до нея писмо, подписано с вашето име и дори с приложена към него ваша снимка, а вие твърдите, че никога не сте писали това писмо. Ще трябва да разнищим тази работа.
— Но аз не мога да тръгна сега с вас! — възмути се Дербишов. — Зает съм, между другото в момента съм на работа, имам неотложни задачи, определил съм си важни срещи… Никъде не тръгвам с вас.
— И аз съм на работа — уморено отвърна Коротков, който вече не можеше да си спомни кога за последен път беше ял. От глад и умора го болеше стомахът, трябваше да вземе хапче, а още по-добре — да хапне нещо. Как да хапнеш обаче с всичките тези кандидати за женитба, дето трябва да ги ловиш из цяла Москва! — И аз имам важни задачи и неотложни срещи със свидетели, които поне малко биха прояснили обстоятелствата около убийството на младата жена. Повярвайте ми, Виктор Александрович, сега с огромно удоволствие бих се прибрал вкъщи, бих хапнал и бих легнал да подремна. Нима ви е безразлично, че някой е използвал името и снимката ви с неясна и — твърде вероятно — с престъпна цел? Ако не ви е грижа за смъртта на една млада жена, помислете поне за себе си. Някъде близо до вас се разхожда човек, който всеки момент може да ви нанесе удар в гръб. Не ви ли е страх?