Вратата се затвори след нея. След пет минути Люба се сети, че не бе попитала Мила дали е платила на хазяина своята част от наема за стаята. Изхвръкна от къщата и се завтече към пиацата за таксита, но беше късно. Турция не е като Русия, тук не се чака за таксита, те винаги са ти подръка.
Все пак на другия ден отиде при собственика на хотела.
— Щом сте платили на приятелката ми, трябва да платите и на мен — каза твърдо.
— Твоята приятелка работеше много по-добре — невъзмутимо отговори собственикът, — затова й платих. А ти работи лошо. Натоварването ви беше средно — не повече от двайсет и пет души на ден за двете, не сте се изтрепвали от работа, но при нея ходеха постоянни клиенти, а това означава, че им е харесвало как работи. Щом е харесвало на клиентите, значи е харесвало и на мен. На този принцип работи нашият хотел.
— От тези двайсет и пет масажа двайсетте правех аз — опитваше се да го убеди Люба, — а Мила — само пет. Несправедливо е. Длъжен сте да ми платите за работата. В края на краищата фактът, че при Мила идваха постоянни клиенти, до голяма степен е и моя заслуга. Аз работех без почивка, та клиентите да не чакат на опашка, защото Мила много удължаваше масажите. Прекаляваше с продължителността им. Вие не може да не разбирате защо ставаше така. Ако аз работех бавно колкото нея и с прекъсвания, както правеше тя, гостите щяха да чакат пред вратата и със сигурност щяха да идват да ви се оплакват. Но не са се оплаквали, нали така? Това значи, че и аз съм работила добре. Ето защо трябва да ми платите за този месец.
— Нищо не знам — дръпна се турчинът. — От самото начало ви предупредих, че нормативът се отнася за целия кабинет за масажи, а не за всяка масажистка поотделно. Разберете се помежду си. Това са ваши проблеми. Дадох парите на приятелката ти, нека тя ти даде колкото ти се полагат.
Люба изчерпа цялото си учтиво красноречие и се предаде. Разбра, че ако господарят не иска да плати — а той не иска, — тя нищо не може да направи. Тук е безправно същество, което живее без виза, без пари и без разрешение за работа.
Оказа се, че Мила не е платила и своята част от наема. За щастие хазяинът беше жалостив човек и се съгласи да повярва, че Люба непременно ще плати, когато може. След ден-два Люба разбра, че така не може да продължава. Няма откъде да вземе пари. Принуди се отново да отиде при хазяина. Той помисли малко и й предложи да работи в неговия магазин срещу наема и храна. За два месеца, каза той на лош немски, ще си отработиш борча.
Работата в магазина за трикотажни изделия се състоеше в това да кани купувачи руснаци и да ги убеждава да купят нещо. Да стои на прага или да седи на табуретка на улицата и да спира всеки руснак с предложение да види стоката. Това беше ужасно. Люба знаеше, че руснаците принципно се различават от всички други купувачи. Един немец, норвежец или англичанин никога не би влязъл в магазин, ако не е решил да купи нещо конкретно. Потрябва ли му нещо, влиза и купува. Не му ли трябва — седи в някой бар и пие бира. Докато руснаците, изтормозени от десетилетията дефицит и намиране с връзки, са свикнали да влизат в магазините за всеки случай — може пък да дават нещо! Макар и ненужно, но дефицитно, което може да им влезе в работа по-късно, някой ден. Това е останало в кръвта им, въпреки че в Русия, поне в Москва, понятието дефицит вече не съществува и в магазините има всичко, което душата ти поиска. Руснаците, които Люба успяваше да вкара в магазина, придирчиво разглеждаха фланелките, блузките, роклите, анцузите, питаха колко струват в долари и в турски лири, искаха да им покаже друг цвят или номер и нищо не купуваха. Люба трескаво отваряше пликовете, нареждаше изделията върху щанда, като хвалеше качеството им, припряно търсеше по лавиците онова, което те искаха, и същевременно беше сигурна, че нищо няма да излезе. Те просто я разиграват, изпитвайки удоволствие от вниманието, което им се оказва.
В началото на юни, не щеш ли, довтаса Мила, окичена със златни верижки и гривни, грееща от доволство и сякаш още по-стройна. Люба не се съмняваше, че тази стройност е придобита в резултат на системните физически упражнения яхане на партньора.
— Заминавам — съобщи й тя. — Някакви молби, поръчки?
Люба набързо драсна кратко писъмце на Стрелников, сложи го в плик и написа отгоре телефонните му номера — домашния и в офиса.
— Това ли е всичко? — учудено попита Мила.
— Няма друго. Както виждаш, засега нямам с какво да се похваля, така че няма и да съобщавам нищо. А на родителите си се обаждам по телефона.
— Е, твоя си работа! — сви рамене приятелката й.
Към края на юли собственикът на къщата и магазина най-сетне заяви, че Люба вече не му дължи нищо и може да смята, че е свободна. Междувременно тя се бе запознала с двама млади казахи, които учеха в Турция, а лете също като нея припечелваха по нещо, работейки в магазини. Единият — в бижутериен, другият — в бутик за скъпи кожени облекла. Бяха весели, отракани момчета, не се притесняваха от работата си и очевидно не я смятаха за унижение. Те обясниха на Люба първоначалната й грешка: не е бивало да се съгласява на месечно заплащане, трябвало е да поиска собственикът на хотела да й плаща за всеки работен ден. Тук така било прието.