„5… покажете добродетел във вярата ваша, в добродетелта разсъдливост.
6 В разсъдливостта въздържание, във въздържанието търпение, в търпението благочестие.
7 В благочестието братолюбие, в братолюбието любов.
8 Ако у вас ги има и се множат, вие не ще останете без успех и плод в познанието на Господа наш Исус Христос.
9 А у когото ги няма, той е сляп, затворил е очите си, забравил е за очищението от предишните свои грехове.“
Срещу тези отбелязани с маркер редове по полето бе написано с химикалка: „Аз ослепях от омраза и забравих, че също съм грешила. Какво право имах да я съдя?“
Настя обърна страницата и отново видя редове, подчертани с маркер.
„4 Защото ако и Бог да не е пощадил съгрешилите ангели, но оковани във веригите на адския мрак, ги е предал на съд за възмездие;
5 Ако и да не е пощадил първия свят, но в осем души е съхранил семейството на Ной, проповедника на истината, когато е пратил потоп срещу света на нечестивите;
6 И ако градовете Содомски и Гоморски е осъдил на изтребление, превърнал ги е в пепел за назидание на бъдещите нечестивци,
… 9 То Господ естествено знае как да избавя благочестивите от изкушение, а беззаконниците е предал на съд за възмездие…“
И отново тук по полетата бе написано на ръка: „Той сам знае кого и за какво да наказва. И не аз, глупавата и грешната, трябваше да се намесвам в това. Нямах право на това.“
Следващата страница беше още по-изразителна. Със същия жълт маркер бе откроено:
„22 Но с тях става според вярната пословица: псето се връща в онуй, що е повърнало, и измитата свиня отива да се търкаля в калта.“
А до този текст бе добавено на ръка: „След онова, което сторих, словото Господне няма да ме спаси. Извърших страшен грях, като пожелах смъртта на ближен, и дори след като проумях какво съм сторила, вече не ще мога да се пречистя. Единственото, което ми остава, е да се върна в повърнатото от мен, в моята кал, и да пожелая собствената си смърт. Знам, че и този грях е също толкова тежък, колкото онзи.“
— Е, какво, впечатли ли те? — разнесе се над ухото на Настя високото тенорче на Олшански.
Тя вдигна глава и го погледна объркано:
— Дори много. Излиза, че можем да сметнем това за самопризнание за убийството на Широкова?
— Можем, и още как. Наистина — трябва да проверим чия ръка е написала всичко това по полетата. Но, общо взето, всичко ни води към заключението, че Широкова е била убита от приятелката си. Но ние и без това я подозирахме — ако си спомняш, тя нямаше алиби за часа на убийството на Людмила. А твоята позната е видяла Широкова около два часа преди убийството да слиза на станцията на метрото „Академическая“, където именно живее Сергиенко. Така че всичко се връзва.
Настя даде книгата на следователя и се опита да стане от дивана, съвсем забравила за коварното прорязване в кръста. Тутакси с вопъл се хвана за гърба и се тръшна обратно на дивана.
— Това пък какво е? — недоволно се навъси Олшански.
— Нарича се дископатия — промърмори Настя, като се стараеше да се изправи колкото може по-внимателно и бавно. — Константин Михайлович, къде е Айрумян? Тръгна ли си вече?
— Не, разговаря със съседите на стълбището. Нали го знаеш стария бъбривко — и без това устата му вечно мели, а пък след оглед на труп сякаш демон се вселява в него, толкова обича да приказва!
— Не си кривете душата, гражданино началник. — Най-сетне с пъшкане Настя успя да заеме вертикално положение. — След такива акции на Айрумян сред съседите вие се сдобивате с маса полезна информация. Клюкарите обожават нашия Гурген, не знам с какво толкова успява да ги предразположи, но фактът си е факт: на него разказват много повече неща, отколкото например лично на вас. Ще ида да си изпрося от него някаква вносна отрова, че инак не мога да стигна до вкъщи. Дявол да го вземе, страшно боли! Нито да седнеш, нито да станеш.
— Добре, недей да хленчиш, ще те откарам — мрачно обеща Олшански. — Върви в кухнята да смениш Лесников, трябва ми тук. Време е да привършваме, мотаем се вече над три часа.
Настя послушно излезе от стаята. В кухнята Игор Лесников, високият и красив оперативен работник, който имаше репутацията на най-сериозния човек на „Петровка“, разговаряше с бащата на покойната Люба Сергиенко, по-точно опитваше се да разговаря, защото едрият, с грубовато лице мъж на около петдесет и пет години явно трудно схващаше смисъла на задаваните му въпроси и също толкова зле формулираше отговорите си. Беше напълно разбираемо. Да си дойдеш от работа, да научиш, че дъщеря ти се е обесила, а жена ти е на смъртно легло — и след всичко това да запазиш способността си да разсъждаваш правилно и да формулираш ясно! За киносценарий може и да става, но не и за реалния живот.