Така минаваха дните. От обед до полунощ: „Добър ден, заповядайте в нашия ресторант, в менюто ни винаги има прясна риба, стриди, омари, други морски дарове, кебап… Извинете. Всичко хубаво. Надявам се, че все пак ще се отбиете при нас…“ Гласът й е умолителен, жалък, унизен. И тя цялата е жалка и унизена, а покрай нея минават греещи от щастие и здраве нейни съотечественици и най-голямото, на което са способни, е да удостоят Люба с поглед, какъвто човек обикновено отправя към бездомно куче, за което, разбира се, му е жал, но и през ум не би му минало да го прибере в къщата си. Жега, задуха, зной, курортистите се разкарват по бански или в краен случай — по фланелки и шорти, а тя трябва цял ден да е официална: с пола и блузка, със сандали на ток, които безжалостно нараняват подпухналите й от жегата крака. От миризмите, които се носят откъм кухнята, й се вие свят, защото Люба е постоянно гладна. Но може ли да каже това на собственика? Той, разбира се, ще започне да я храни по-добре, но за нейна сметка. Ще й пише на сметката не по петнайсет, а по двайсет долара. Да вкара в ресторанта двайсет души ще означава само да си осигурява храната. Не, по-добре да потърпи. В полунощ „Дюпон“ затваряше и Люба се потътряше към къщата, където бе наела легло. Именно легло, а не цяла стая. Четири момичета — три студентки туркини и тя — се тъпчеха в стайче без климатик и с едно-единствено прозорче високо под тавана. Въздухът не достига, цялото ти тяло е покрито с лепкава пот и успяваш да задремеш едва на разсъмване, когато захладнее. В седем сутринта студентките ставаха — техният работен ден започваше в девет и макар че работата им не беше далеч, те започваха да се приготвят отрано. В къщата имаше само една тоалетна в помещението на душа и я използваха всички обитатели — петнайсетина души, включително и хазяите. За да се измият, трябваше да чакат на опашка. След като студентките излезеха, вече беше невъзможно да заспи, къщата се изпълваше с гласовете на събудилите се деца, а и ставаше горещо. В дванайсет трябваше да е отново на работа. До полунощ.
Всъщност това беше всичко…
Още там, в красивия нагизден Кемер, Люба се зарече никога на никого да не говори подробно за живота си в Турция, за да не се чувства отново унизена и измамена и да не буди съжаление у събеседниците си. Сега обаче, разказвайки горестната си епопея на Лариса Томчак, тя не изпитваше нито обида, нито унижение. Само безразличие. Сякаш това не се бе случило с нея и тя просто разказваше нечия история, прочетена в книга или чута от случаен спътник. Лариса слушаше внимателно, не я прекъсваше. И едва накрая попита:
— И ти ще оставиш това така?
— Кое това? — уморено каза Люба.
— Това, което ти сториха твоята приятелка и приятелят ти. Това, че тя те е предала и те е изоставила сама, без пари в чуждата страна. Че се събра със Стрелников. Че Стрелников те предаде. Нима си готова да им простиш?
— Не знам, Лара. Още нищо не знам, освен че съм страшно уморена и че нямам къде да отида. Не мога да се прибера вкъщи без пари и без подаръци. Това е първият проблем, който трябва да реша.
— Ще го решим — обеща Лариса. — И пари ще намерим, и вносни дрешки, и сувенири. Ще се обадя на мои познати — сега всички поголовно летуват в Турция, със сигурност на някого са му останали нераздадени сувенири и други покупки. Засега ще поживееш у нас.
— Ами Слава? Няма ли да ви преча?
— Слава живее на вилата и няма да се прибере скоро.
— Защо? Да не сте скарани?
— Не — махна с ръка Лариса, — в душевна криза е. Моят Томчак остана без работа. Скапал се е, страда. В такива моменти обича да е сам.
— Как така е без работа? Напуснал е Стрелников, така ли?
— Тъкмо твоят ненагледен Стрелников го напусна. И него, и Гена Леонтиев. Заряза ги, също както заряза теб. Господи — простена Лариса, обхванала главата си с ръце, — да знаеш само, Любочка, колко го мразя! Колко го мразя! Способна съм да го убия.
ГЛАВА 2.
Люба Сергиенко се прибра вкъщи цели три седмици след пристигането си от Турция. През цялото това време живя у семейство Томчак. Милозливата Лариса напълно й влезе в положението и заяви, че тя наистина не бива да се появява пред родителите си в този вид. Люба естествено се бе гледала в огледалото всеки ден в продължение на всичките месеци, прекарани в чужбина, но именно затова не бе забелязала коренните промени — а те веднага смайваха хората, които не бяха я виждали през това време. Очите й бяха хлътнали и изгубили блясъка си, в тях се бе появил един особен жален и умолителен израз. Беше отслабнала и бледа в лицето. И ако липсата на тен можеше да се обясни с ежедневната работа в офиса без почивни дни, то това изнурено от недояждане и недоспиване лице не можеше да се обясни с нищо. А пък този подплашен поглед…