Лариса караше Люба да спи колкото може повече, хранеше я като за спортно състезание, даваше й да пие витамини, а тя през това време тичаше по познати да търси дрешки и сувенири, донесени от Турция. Не че Лариса имаше много пари, но пък бяха достатъчно, за да заблудят родителите на Люба.
— Ще ми ги върнеш, когато можеш — решително заяви тя, когато връчи на Люба плик с три хиляди долара. — Не е спешно. Това са мои лични пари, Томчак нищо не знае за тях. Пестях за всеки случай, ето че сега ще свършат работа.
— Ами вие? — виновно попита Люба. — Нали каза, че Слава е без работа. С какво ще живеете?
— С онова, което спечелихме през последните години. Твоя Стрелников си го биваше и той се напечели, но и за нас остана. Разбери: трагедията на Славка не се състои в оставането му без работа, а в предателството на Стрелников. Накара го да напусне хубавата си работа, помъкна го със себе си, после, когато отиде във фондацията, повика и него, а сега Славка вече не му трябва. И историята с Гена Леонтиев е същата. Ако не бяха се повлекли навремето подир Стрелников, сега щяха да са завеждащи катедра или лаборатория, а може би и декани. А така на кого са потрябвали? Науката, Любочка, е нещо страшно, по-страшно от жена — тя не прощава изневярата. При изоставена жена можеш да се върнеш, ако хубаво й поплачеш и я трогнеш, но науката не се трогва от сълзи и разкаяния. Тя не стои на едно място, развива се и ако си я зарязал дори за една година — край, оказва се, че си безнадеждно изостанал. В нея има нови открития, нови направления, нови идеи. Не можеш да я догониш. Тоест можеш да я догониш, ако наистина го искаш, но докато не я догониш, на никого не си потрябвал, няма да те вземат на никаква прилична работа. А докато я догонваш, може и изобщо да те забравят. Кой беше този Томчак? Аха, онзи ли, дето преди пет години написа онази монография? Да, да, спомням си нещо. Ами какво е правил през последните години, какво е написал, кое направление е разработвал? Никакво? Тогава няма смисъл да говорим. И край, много ти здраве!
Омразата на Лариса към Стрелников беше огромна. Бездънна. Люта. Но тя можеше да говори за това само с Ана Леонтиева и с Люба. И мъжът й, и мъжът на Ана не искаха и да чуят за това. За тях Стрелников бе неприкосновена личност и беше категорично забранено да се говорят лоши неща за него.
— Защо Слава всичко му прощава? — недоумяваше Люба. — Не разбира ли това, което разбираш ти?
— Просто не желае да го разбере. Влюбен е в този златен Стрелников като годеница в годеника си. Каквото и да направи този изверг — все е хубаво. Умът ми не го побира — с какво ги е омагьосал двамата с Генка…
… Когато стана ректор на института, Владимир Алексеевич Стрелников веднага започна да събира около себе си екип от предани съмишленици. Можеше да избира между два пътя: да убеждава хората, да ги запалва с идеите си за реорганизиране на висшето учебно заведение и усъвършенстване на учебния процес, да печели разбиране и съгласие със своята позиция или просто да привлича верни приятели, които ще играят по свирката му и ще претворяват идеите му в живота. Друго нещо са приятелите: те няма да те подведат, можеш да прехвърлиш на тях цялата текуща работа, от тях можеш да искаш безпрекословно подчинение и изпълняване на указанията и да бъдеш сигурен, че всичко ще бъде изпълнено както трябва. Защото приятелите няма да те подведат, няма да те изложат. Вторият път беше много по-лесен и Стрелников тръгна именно по него. По това време Вячеслав Томчак беше завеждащ лаборатория в един от профилираните научноизследователски институти и имаше репутация на много перспективен учен. Генадий Леонтиев ръководеше в друг институт катедрата по психология на управлението. Стрелников предложи на Томчак длъжността декан по научната работа, а на Леонтиев — длъжността заместник-ректор по кадрите. Дори не им предложи длъжностите, а ги помоли:
— Ела при мен. Необходим си ми.
Тези думи бяха свещени. Щом един приятел казва, че се нуждае от теб, от твоята помощ — не можеш да му откажеш. Дори никак да не ти се иска да се местиш. През този период Томчак тъкмо щеше да започва да пише докторска дисертация, но още след първата дума на Стрелников заряза науката и се премести в неговия институт. Вярно, Стрелников спомена нещо, че на тази длъжност щял да има възможност да се заеме с докторската си дисертация — и Томчак му повярва, но само след седмица разбра, че длъжността му няма нищо общо с истинската наука. Това беше нервна и разпиляна административна работа, която включваше не само контрол върху изпълнението на плана по научноизследователската работа в катедрите, но и организиране на семинари и конференции, обезпечаване на научно рецензиране, ръководство върху аспирантурите в института и много други неща, които не представляваха никакъв интерес за човек, занимаващ се с чиста наука. Липса на хартия или повреда на техниката в оперативната печатница, където се тиражират подготвените от служителите на института научни и учебно-методически работи, прекалено раздут конкурс за аспирантура, необходимост да се намерят коли и да се докарат на заседание на научния съвет капризни стари професори, престорили се на болнави и поставили под заплаха защитата на нечия дисертация, измолване на пари от финансистите за закупуване на книги за институтската библиотека — с цялата тази дейност трябваше да се занимава неуспелият да стане доктор на науките Вячеслав Томчак. На всичко отгоре той стигаше до предишната си работа за трийсет и пет минути, а сега хабеше за път по час и половина на отиване и още толкова на връщане.