Додето народът беше улисан да гледа царя, левентът момък с черните засукани мустаци, когото нарекоха Радоил, сколаса да размени няколко думи настрана със Славка.
— Славке, пристаяш ли ми?
— Пристаям — отговори тя.
— Закълни ми се в света Богородица.
— Заклевам се в света Богородица.
— И в свети Ивана.
— Заклевам се и в свети Ивана.
— И аз ти се заклевам в сабята си, че ти ще бъдеш моя жена.
Славка се озърташе стреснато.
— Тая вечер готова ли си да дойдеш?
— Готова съм.
— Ще те чакам пред вас, а ще идем в Ярова гора, при черковището.
— Чакай ме.
Радоил бързо се отдалечи след тоя разговор.
А в това време куп моми на ливадата пееха:
А песента продължаваше.
VIII. Един син на века си
Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.
Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.
От ранни години той усети в себе си наклонност към приключения и волен живот по поля н планини. Прост и съвсем безграмотен, както всички тогавашни селяни, той обладаваше хитър ум, заедно с голяма храброст и жажда за юнашки подвизи. Селото му се видя малко, Търново тясно за широкия размах на неговата необуздана природа. Един ден той напусна бащиния си дом и ралото и влезе в една от многото разбойнически чети, които тогава опленяваха еднакво и гръцката земя, и българската. Но нероден да остане прост разбойник по друмища п планини, той заряза четата и си състави нова от отбор юнаци и се понесе да дири битки и слава, като чича си Хранислава. Така той се би с Ногаевите пълчища и като бе разбит, той пренесе театъра на своите подвизи във Византия. Там служи на Андроника в борбата му със селджукските турци, които минуваха вече за грабеж в Южна Тракия, и се прочу с юначеството си; после, разсърден за нещо от императора, той се би против него и разграби гръцките села. Мълвата за подвизите му достигна и в България, името му се разнасяше из уста в уста наред с легендите за неговите юнашки дела. Но честолюбието на суровия авантюрист се ограничаваше в желанието да минува за голям юнак и по-далеко не отиваше. Той остаяше безучастен към събитията в отечеството си, дето един по-силен и по-тщеславен дух би намерил поприще за осъществени с широките блянове на един Ивайло.
От шест месеца той се прибра в Търново и прекарваше мирен живот под лаврите си. За България ме го беше еня, и че Смилец е татарски данник. Патриотизмът не беше тогава едно възпитано чувство, както днес, а смътен инстинкт. Тоя инстинкт, груби първобитен, се изразяваше в омраза към чужденците, а не в любов към своите. Но чувството на себелюбието надделяваше над всички други. За Радоя юнашката слава беше всичко. Той остаяше повече ратоборец, отколкото българин. Както тон, и други такива юнаци по неговото време диреха лаври и печалби, даже в борба против България. Ето защо не го закачаха в Търново. И той спокойно вкушаваше благата на мирния живот след бурните ратни шетни, додето му скимнеше пак да ги залови.
Една от причините, дето му се видя тоя живот тъй благ, беше и Славка, хубавата дъщеря на болярина Годеслава, висок сановник в царския двор. Той се бе влюбил в тая болярска мома и тя в него. Славка, още преди да го види, беше опленена от името му н от разказите за юнашките му дела. Тя имаше волна и буйна душа; юнашството я очароваваше, храбрите левенти бяха за нея кумири. И тя го обикна тъй лесно и просто, както и той нея. Първата им среща, издебната от Радоила, стана една вечер на връщане от сбора на „Св. Троица“. И разговорът им беше прост до рязкост, както и одевешния.
— Добър вечер, Славке — каза й Радоил.
— Дал бог добро, Радоиле — издума тя смутено.
— Ти си болярка и големкиня, аз съм селянин… пък отговаряш…
— Нека бъдат всички селяни като тебе — каза тя бързо и гърдите й тупаха.
— Та ти не си горделива?
— Защо да съм горделива?