Нека прибавим н гърбавия болярин Ивайло. Той беше осиромашел големец от висок род, без да има сродство с легендарния Ивайло, както нямаше и физическо. Той беше зъл и язвителен шутник, но Смилец му търпеше и го канеше на пиршествата си.
Пирът се почна и следваше весело. Сътрапезниците ядяха с ръка, по неколцина от едно блюдо. Само Смилец имаше особено. Разнасяха се миризми от пържени риби, от печено месо — на зайци, сърни и крилат дивеч, — от подлучена яхния, от облян с масло пилаф — тогава ястие рядко и скъпо, тъй като оризът се донасяше с генуезки кораби от Италия. Виночерпците наливаха вино в чашите внезапно изпразвани и пак напълняни. Говорът се усилваше заедно с увеличението числото на изпразнените чаши. Очите лъщяха, лицата бяха червени, но всички пиеха с неугасима жажда. Смилец сам беше пийнал доста и по едно време задряма под шумът на пиршеството. Но внезапно се сепна, взе си златната чаша и извика:
— Приятели, вие забравихте да пиете за моето здраве? Тогава аз пия за вашето, защото, докато вие, стълбовете, сте здрави, и царят ви е здрав, и царството е здраво!
И той изпи бавно чашата си.
— Да живей царят! — извикаха всички позасрамени.
— Да живей славния Смилец! — извика Годеслав и изпи последен чашата си.
— Без „славен“, без „славен“, Годеславе — отговори ухилено Смилец.
Ивайло вдигна недопитата си чаша и каза ниско на съседа си:
— Тогава да живей „безславний“ Смилец!
Това игрословие разсмя най-близките му боляри.
Смилец забележи и попита весело:
— Боляри, какво ви казва Ивайло? Аз ви завиждам, че имате това съкровище от остроумие при себе си. Ивайло отговори:
— Приказвам им, господарю, как моето куче лани умря, като се отказа да вземе лек от гърка и не даде да му баят.
Гръмогласни смехове последваха от тая шега.
— Добро е сторило: от грък и отрова не трябва да се взема — избъбра великият примикюр, като строши със зъбите си едно крило от яребица.
Бан Балдю с чаша в треперяща ръка и с мъка стана прав, за да каже здравица за царя. Всички млъкнаха.
Банът стоя няколко секунди с наведена глава, па проговори дебело, бавно:
— Смилчо! Бог ми преброил повече години, отколкото аз заслужавам. Аз бях буйно момче при благословений и незабравнмий наш цар Ивана-Асеня II — царство му небесно… Сега съм грохнал и наведен към гроба старец при цар Смилеца. Живях дълголетие, служих и на първий Калимана, и на Мица, светлите Асеневи рожби, видях гибелта на царя Константин а и тържеството на Иваила, и после бягството на царица Мария — нека да си не намери мястото… Дочаках срамотното избягване на гръцкия натрапник Ивана, претърпях татарското нашествие и видях, без да умра, Ногая във Велико Търново, посрещнат с тържество и с хоръгви черковни — в Търново, що беше посрещнало непобедимий Калояна, великий Асеня!
Балдю спря, за да си почине от вълнението, при гробното мълчание в трапезарията. После продължи:
— Дочаках всички тия позори и не умрях — имал съм грехове пред вишния.
Па се обърна внезапно към Смилеца, с пламенни очи:
— Смилчо! Доста! Доста срам! Възмужай се! Дързай! Свали бремето на татарски слуга! Нека България види на Симеоновия и Асеневския трон цар, достоен за тях и за нас! Пия здравица за тоя цар!
Той изпи чашата си и седна запъхтян.
Тия думи се посрещнаха с мълчание. Всички погледи се обърнаха към Смилеца, чието лице беше се изменило.
Но той скоро задави вълнението си и каза студено:
— Бане, държавата е мирна под егидата на негово величество хана. Не бих желал да се чуват в моя дворец думи като сегашните.
Смилец даде такъв отговор, защото се боеше да не би от някои болярски уста Балдювите думи да достигнат до ханските уши.
Балдю наведе глава и повече не продума нищо.
Разговорите се пременяваха и ставаха пак весели. Чашите постоянно се редяха. Болярите бяха почти пияни. Свещите осветляваха лица зачервенели с изражение на тъпа възбуденост или сънливо доволство, или оскотеност…
Смилец извика:
— Другари, попейте!
— Да, да попеем — обади се Желяз.
— Каква? Юнашка или весела, господарю? — попита един млад болярин. Ивайло се обади:
— Весела, весела… юнашка песен в юнашко време, весели — във весело време…
Смилец стрелна с недоволен поглед Ивайла, като усети жилото на сарказма му. Но той му каза шеговито:
— Ивайло, има само една разлика между тебе и цар Ивайла: оня обичаше младите жени, а ти бягаш от тях.