— Не, те бягат от мене, царю — отговори Ивайло. — А цар Ивайло не бягаше ни от тях, ни от татарите…
Смилец сви вежди.
— От кое вино му дадохте на Ивайла?
— От пияното вино — усмихна се един болярин.
— Любовна, любовна песен! — извикаха неколцина. Болярите запяха гръмогласно:
— Хубаво! — извика Смилец и запляска с ръце. Болярите продължиха:
— Не, да не умира, да не умира — извика Смилец. — Нека живее, та пак да ги хапне!
Вратата се отвори и влезе един мъж в ратно облекло и с прашни чизми.
— Браниславе, какво носиш ново? — извика Смилец към влезлия. Той беше скороходец.
— Печални новини нося, превеликий господарю. Хан Чоки мина Дунава с много хиляди татари и иде въз Търново. Из пътя всичко прави плен и пожар.
Присъствующите побледняха.
Смилец остана зяпнал, без да може да проговори.
Влезе Азатин бей, поклони се и подаде Смилецу писмо, като целуна печата му, па излезе.
Смилецовата ръка трепереше.
— Чети, логотете — каза Смилец на Рушимира.
Рушимир разпечата писмото и прочете сред всеобщото мълчание:
— „До славния болярин Смилеца, наш заместник в Търново и предан слуга.
Аз, великий татарски, хан, известявам на тебе, верний мой служителю, че ида в Търново, за да възседна престола по правото, което имам от аллаха, като наследник на високославний си баща, който сега е в недрата на рая. И заповядам ти, щом получиш това писмо, да дойдеш в станът ми с първите си боляри, за да ми се поклониш и ми предадеш ключа на верний наш град Търново. Призовавам божията милост над главата ти.
Чоки, български цар и заповедник.“
Наставаха всички в голямо смущение. Смилец плахо гледаше гостите, като че очакваше от тях помощ.
Стан ненадейно се повали на земята.
— Уплаши се! — извикаха.
— Не, пиян е.
Гостите на Смилеца трепереха. Той каза:
— Боляри, идете си. Лека нощ.
И тръгна към вратата.
Балдю извика страшно:
— Къде, Смилчо? Да спиш ли, или да плачеш? Стой! Сега не е време за треперене! Поведи ни срещу врага! Аз можех да гледам на тоя трон татарския слуга, но християнин и българин; но Чоки на трона? Тоя позор не искам да преживея. Поведи ни, Смилчо! Поведи народа!
Банът се обърна към присъствующите:
— Търновски боляри, дайте си богатството. Иване, донеси златото си, за да го преобърнем на желязо; Филипе, подари чърдите си с коне, за да ни носят против татарина. Рушимире, дай съкровищата си; Грозде, жертвувай осталото си богатство, за да откупим царството сега. Йове, положи пред олтара на отечеството твоето имане, Костадине, и ти, Годеславе, изсипете пред него вашите пълни житници, за хляб на ратниците. Царю, размени златните и сребърните си съдове на оръжие, което е натрупано в складовете на дубровнишките търговци. Аз давам, каквото имам, и петте си сина, и кръвта си.
Старецът цял трепереше. Бялата му брада се тресеше. Гневът и въодушевлението изкарваха мълнии из очите му.
Той чака̀ няколко време. Дълбоко мълчание отговори на позива му. Никой не искаше да жертвува.
— Мълчите? — извика яростно банът. — Свиди ви се? За вас отечество няма? Лицемери, лихоимци, роби, по-бездушни от идоли, по-долни от татари.
И той излезе.
XI. Балдю и Светослав
Балдю слезе на двора. Той се качи на колесницата си и излезе из Великата порта на Царев друм, предшествуван от слугите си, които носеха запалени факли. Подвижният мост се дигна и колесницата мина и затряска нататък по калдъръма. Нощта беше звездна, Търново спеше вече, без ни една светлина по прозорците. Само Царевец светеше още във вишинето.
Янтра глухо шумеше в дола н едвам нарушаваше нощния покой. Колесницата спря пред един от малките болярски домове, що усамотено се трупаха близо до мястото, дето е днешния Баждарлък. Тоя дом го заграждаха високи зидове и една куличка се чернееше над вратата.
— Бийте по портата! — заповяда банът.
Един слуга хвана железния чук на дъбовата вратня и тя заехтя в тишината.
Веднага тя се отвори и един слуга излезе на прага със светило.
— Спи ли князът? — попита Балдю.
— Не е още легнал, славний бане.
— Кажи му, че ида при него.
Слугата излезна.