— Ужасно, ужасно! — думаше си из пътя: — оня се годява днес, този се жени — всички решили да живеят, когато България се погреба. Боже! Боже!
Бан Балдю беше един от ония малко останали боляри по онова време, в гърдите на които още биеха горещи български сърца. Той страдаше от дълбокия упадък на царството, той гореше от пламенна любов към унизеното и омаломощено отечество. Роден още през царуването на Борила, той бе преживял славната епоха на Ивана-Асеня II, видял годините на ослабването на България при наследниците му и после събитията, едно от друго по-жалостни, при Константин Тиха, Мария, Ивайла, Асеня III и Тертера. Той бе преживял осем царувания, като бе винаги взимал страната на народа против чужденците или тираните. Той беше първият болярин, дето мина на страната на победоносний Ивайла; при гръцкия натурник Иван-Асеня III той се бе спасил в бягство от изродения и недостоен потомък Асенев. При избягването на Тертера, той бе повел едно слабо опълчение против Ногая, но то биде разбито. Когато Смилец се качи на престола като Ногаев васал, Балдю намери за разумно да подкрепи Смилеца, надявайки се, че той ще се опита да отхвърли татарското върховенство. Тая вечер той видя разбита надеждата си. И внезапно му хрумна върховното решение да опълчи Светослава против Чоки и сам да мине на негова страна. Видяхме Светослав как го посрещна. Остаяше му слаба надежда и в Радоила, силен в народа със славата на разбойнишките си подвиги и способен да поведе борба против татарите, но и там се излъга.
— Ужасно, ужасно — шепнеше си той, когато колесницата му се търкаляше из тъмнината, возейки го към къщата му, находяща на другия край на улицата.
XII. Олтар в гората
Недалеко от Търново, в една дъбова гора на изток от бърдото Силофор, светеше огнец.
Тая гора беше Ярова гора, частно владение Смилецово.
Наоколо седяха или се излягаха около десетина хора и тихо си приказваха. Някои от тях си печеха пуканици в жаравата и пламъкът осветляваше лица брадясали, начумерени, но млади, опечени от ветрове и слънце. Тая нощна дружина беше въоръжена.
Вързани за дърветата коне рупаха наблизо сухата трева.
— Забави се войводата — каза един от дружината.
— Полунощ трябва да е минало — каза друг. Изпяха някъде петли.
— Страх ме е от беда — каза един.
— Защо?
— Боляринът Годеслав е лош човек и ако е усетил…
— Дано не е усетил да направи лудост: войводата може да го направи на прах, но момата ще вземе. Чу се свирене с уста.
— Идат! — казаха и скокнаха.
В мрака, между дебелите дънери, се чу шум от човешки стъпки и тих говор.
После приближиха някои и пламъчето озари неясни човешки фигури. Показаха се трима брадати юнака, въоръжени с криви турски саби и с кинжали в пояса. После се показа един поп без камилавка, когото един друг държеше за ръката.
Попът, старец с бяла чорлава брада и с бели коси, попадали по челото му, трепереше. Безумен страх бе затъпил погледа му. Той пулеше очи, плах, във въоръжените хора.
— Дядо попе, не страхувай се — каза му един от тях и му целуна ръка.
Целуваха му ръка и другите.
— Защо ме доведохте тук? — попита попът, малко успокоен от тия благочестиви проявления на разбойниците. — Извадихте ме от халищата… Боже, света Богородице, какво чудо става с мене! Закрили мене грешния! — И той се прекръсти.
— Седни, седни — казаха му.
Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.
— Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.
— Ще научиш подир малко, дядо попе — каза един от онези, които го бяха довели. — Книжката взе ли, дето ти казахме?
— Требника? Взех го. Защо ви беше?
Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.
— Идат! — извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.
След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.
— Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! — извика Радоил.
Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.
— Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.
И Радоил седна до нея.
— Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.
После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.
— Славке, ти не си привикнала още на такива места?