— Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене — отговори тя, като го погледна с любящи очи.
Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.
— Ти си много уморена, Славке? — попита я един.
— Не, той ме носи на гръб по стръмното — каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.
— Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. — Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.
Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.
— А, дядо попе! — извика той. — Преварил си ни? — Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:
— Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.
Попът се смая.
— Че аз нямам патрихил… нито другото…
— Без патрихил!
Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.
— Кой е кумът? — попита попът.
— Маноле, ти ще бъдеш кум — обърна се Радоил към един по-стар разбойник.
— И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? — каза троснато попът, посъвзел се вече.
— Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери — каза Радоил, — за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?
Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.
Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.
Радоил стана нетърпелив.
— Захвани!
— Не намирам! — каза скръбно попът.
— Не вреди, чети там, дето си отворил. Попът погледна листа.
— Тука е молитвата за сушата — каза той.
— Чети тая молитва, по-скоро… Господ знае, че за друго четеш — каза воеводата, като намираше, че попът се мае за дребни работи.
Тогава свещеникът зачете молитвата за суша, в която се молеше бог да прати от небесата напоителен дъжд за ожеднелите поля и ниви.
След тая молитва той размени пръстените на младоженците.
— Венчается раб божий Радоил, во име отца и сина и святаго духа. Венчается раба божия Славка, во имя отца и сина и святаго духа, амин!
После изпя „Исаия ликуй!“ и завъртя младоженците около дъба, последвани от кума и деверите.
Обредът се свърши.
— Дайте плоската сега да се почерпим. Благослови пръв, дядо попе.
Попът благослови н пи от ракията. Плоската изреди и останалите.
— Наздраве!
— Да е честито!
— Добра сполука!
— Таз година с булка, догодина — с люлка. И веселите благопожелания нямаха край. Радоил се обърна към попа:
— Дядо попе, прощавай, че те утрудихме по ни едно време. — И той му тури в ръката десет бабки. Като видя толкова злато, попът се смая, той не вярваше очите си. Той не би спечелил тия пари и от петдесет венчавки!
Радоил и Славка му целунаха ръка.
— Сега си свободен, дядо попе, иди си доспи. Не е нужда да обаждаш какво се случи тая нощ тук.
— Аз? Годеслав ще ме пребий!
— Ако той те не пребие, аз ще ти откъсна главата като на врабче.
Когато попът си отиде, Радоил се обърна към другарите си:
— Дружина, починахме си. А нашето падало е далече, и Търново е много близко — хай стягайте конете.
Пътуването през нощта стана без път, през долове, през урви, през потоци, които гръмливо шумяха. Славка гледаше като омаяна пред себе си черни гори, черни върхове и черни скали. Тя мислеше, че сънува. Радоил яздеше успоредно с нейния кон и я крепеше за кръста на лоши места.
По дрезгаво стигнаха до едно селце в планината. То се състоеше от няколко колиби, съградени от букови дънери и покрити с плочи, някои имаха каменни огради на дворовете си.
Вратнята се отвори на една от тия колиби и морната дружина влезе в двора.
XIII. В дивотиите
Тук беше домът на кумът Маноля.
Жена му, която очевидно очакваше гостите, ги посрещна със запалена борина. Радоил и Славка бяха заведени в една стая, ниска, с потъмнял потон.
По стените висяха разни оръжия: лъкове, копия, саби, боздугани, ловджийски чанти и потребности; зверски кожи, броеници кехлибареви, едно турско алено джубе със златни обшивки, шалове копринени, огърлици от корал и други предмети на разкош — всички плячка от походите в Тракия.
На лавиците и полиците между глинените гърнета и паници стояха, учудени, че се намират тук, медни изящни статуйки на Бакхуса и Херкулеса и на някои римски императори.
Подът и ниските миндери бяха постлани с черги, домашна тъкан. Но едно великолепно персийско седжеде, дето седяха младоженците, наумяваше Азия — в тоя старопланински кът.