XVI. У Пантолеона
Освен Дамяна никой друг не беше посветен в тайните въжделения Светославови: нито Фросина, нито Пантолеон. Но и двамата се догаждаха: първата по някои загадъчни думи за някакво „светло“ бъдеще, изтървани из устата на Светослава в двете любовни беседи, що бе имал вече с нея, а вторият чрез природната си прозорливост на хитър грък5 беше успял да погледне в душата на честолюбивия Тертеров син.
Между това, той взе да кичи къщата си, за да бъде приятна на бъдещата му съпруга, кога се настани в нея. Дамян му заемаше пари. Той яздеше всеки ден черния си жребец под прозорците на Пантолеоновия дом, който се намираше долу при Янтра, за да го види Фросина, облечен в златообшита копринена премяна, седнал на прекрасно седло със златни реси, на бедрото със сабя с дръжка от слонова кост.
Два дена преди сватбата, пред Пантолеоновата вратня минувачите видяха Светослава, че слезна от коня си и влезе в къщата му.
Той се изкачи бързо по стълбите. Преди да се изкачи на най-горното стъпало, Фросина се показа на пруста. Тя бе облечена по гръцки, в ясносиня дълга рокля със златообточени поли. Тя се смути, като го видя, че иде, когато нямаше там Пантолеона. Тя го покани в гостната стая. Но едвам пристъпи прага, Светослав я сграбчи и зацелува по главата.
Фросина се изтръгна от обятията му, почервеняла, гневна, с набърчено чело.
— Прощавай, гълъбице, аз съм си все варварин — каза й той.
— И наистина варварин — каза тя; но една усмивка по лицето й смекчи резкостта на тия думи.
Защото девойката, влюбена в княза, като се сърдеше на дързостта му, изпитваше удоволствие от тоя изблик на сила и необузданост у драговника си.
Светослав седна и свали шапката си. Кичури от руса коса паднаха по високото му чело. Той беше прекрасен.
— Но сега няма татка — каза тя свенливо.
— И не исках да го намеря, затова дойдох сега… Не обичам аргуси да бдят над моето съкровище: аз сам мога да си го пазя.
Фросина го гледаше възхитена. Ней харесваше тая дързост и горделивост у Светослава. Жените обичат да чувствуват сила у любимия мъж.
Ненадейно лицето й стана сериозно.
— Истина ли, Светославе, че татарския хан иде за Търново? — попита тя.
— Истина — отговори Светослав просто.
— Ти ми отговаряш това тъй спокойно, като че те питах: истина ли е, че подир есента ще дойде зимата?
— А какво има, Фросино, от това за нас? Чоки е мой шурей.
Фросина го изгледа зачудено.
— Светославе, не спомняш ли си някога, че короната, която носи Смилец, някога е носил баща ти?
— Фросино, аз не мисля за това… Сега само за тебе мисля. Искам да бъда честит само… Никакви корони не могат да те заменят в душата ми.
Очите на гъркинята стрелнаха княза, като да проникнат в дълбочините на душата му. Той се чувствуваше неловко, като човек, който се бои да не открият тайната му.
— И ти си тъй хладнокръвен към другото? — забележи тихо Фросина.
— Какво мога аз, Фросино? Аз съм безсилен… Съдбата е такава…
— Безсилен? Ето една дума, която ме учудва в твоите уста.
Светослав се смьлча. Девойката продължи с растяще вълнение:
— И защо Чоки иде тука?
— За престола.
— А Смилец?
— Той не ще може да се противи.
— И Чоки ще седне на престола?
— Твърде вероятно е…
Но като забележи скръбта в очите на Фросина, той каза:
— Може и да седне на престола, но той ще бъде гост, Фросино. Търново е срещало такива гости не един път: то е приемало тържествено и вашите византийски натурници и после ги е изгонвало с ританици в гърба. И Смилец е гост.
— И кой ще отпрати тоя нов гост?
— Когато удари часът, бог винаги намира един свой избраник да стори това… За византийците прати Асеня стари. И за другите гости ще се намери някой. На българския трон израстват тръне, когато седне на него чужденец или натрапник на чужденците.
— И кой ще бъде пак тоя юнак? — попита любопитната девойка.
— Който и да е… Но ще се яви. Светослав стана и заходи замислен.
— Светославе, ти ме обичаш, но виждам, че сстаям все чужденка за тебе… Ти криеш.
5
Пахимер малко злостно го нарича „простак“, понеже предпочел Светослава, един царски син, за зет, и с това сам опровергава твърдението си.