Когато се качи на втория кат при Фросина, още са чуваха радостните викове на набралата се под прозорците им тълпа.
XX. Тъмнини в една душа
Смилец видя от прозореца си това зрелище. Той прати човек да узнае причината му. Когато се научи, че един лъжлив слух е дал повод на търновския народ да прояви затаените си надежди и обич към Светослава, люта завист прояде сърцето му. Лицето му се изкриви от злоба и пребледня. Долната му челюст се затресе. Неговата подозрителна душа видя сега едни страшен съперник в княза. Н той си помисли, че ако наистина Светослав би сторил това, което мълвата безосновно му приписваше, и би удържал първия случаен успех над Чоки, той, Смилец, би бил изгубен. Защото народите над всичките добродетели държат най-горе юнашката слава, а Светослав го надминуваше още и по благородството на произхождението. Той изскърца със зъби от гняв против бана.
— Тоя луд Балдю, той пръв би минал на негова страна тогава! — помисли си той. После тупна с крак.
— Не, Търново е тясно за нас двама!.
Той отвори вратата и повика един телохранител.
— Кажи да дойде веднага епикерният.
И той закрачи развълнувано. Неговата хубава глада на римлянин погрозня, вратът му сякаш че потъна в рамената му.
Влезе един царедворец, едър, мургав, с изпъкнали ябълки на бузите, с широки ноздри. Очите му, притулени наполовина от горния клепач, гледаха лошо, зверски. Това беше един покръстен татарин, Темир, кръвожаден главорез, останал от времето на Ногая в Търново. Той бе спечелил чина си в двореца чрез подозрителни заслуги. Двама от първите Тертерови боляри, упорити в привързаността си към избягалия цар, бяха умъртвени по тайнствен начин. И по тоя случай в Търново се поменуваше името на Темира…
Татаринът се поклони ниско.
— Темире, Богор тук ли е? — попита ниско Смилец.
— В Търново е, господарю.
— За него те виках да ти говоря.
— Слушам, великий господарю — каза Темир н неговите полузатулени очи светнаха зловещо. Той разбра от споменуването на Богора какво има да му говори Смилец.
— Искам да се махне Светослав — прошушна Смилец.
— За кога искаш? — попита просто Темир, като че се наемаше за най-обикновено нещо.
— Още тия дни, ако е възможно. Издебни го, кога отива на лов.
— Ще бъде царската ти воля.
— И никой да не знае по чия заповед…
— Разбирам.
Темир се поклони и излезе.
Тия двама хора се разбраха! Гибелта на Светослава бе решена в една минута, и по такъв прост начин! Убийствата за трона в ония времена на жестокост н на необуздан егоизъм бяха чести на Изток. Византия даваше примера. Тия престъпления бяха в реда на нещата. Те почти не бяха престъпления. Императори, инак добри и кротки, се качваха на трона по труповете на предшествениците си. Нравите на века и държавната необходимост бяха въвели в система тоя бръз и трагичен начин за отстраняване съперници. Преди седемнайсет години деспот Яков Светослав така бе унищожен от властолюбивата Мария, Константин Тихова жена. Така бяха изчезнали от сцената и Асен I, и брат му Петър, и Калоян, и Мицо, и Калиман II, и Ивайло… Страшна трагедия на повилнялото човешко честолюбие, на безпощадните приеми на дворцовата интрига. Смилец, мек по природа и слаб по характер, благочестив и набожен, но син на века си, намери чрез една лесна логика развязката на мъчнотията: кинжалът на убийцата.
Вечерта в една зле осветена кръчма на горния край на Търново Темир вече се черпеше с трима души зловещи нехранимайковци. Те бяха кръвожадният българин Богор, един великан, държавен джелатин, кога беше нужда, търновски разбойник в осталото време, ползующ се с пълна безнаказаност при зле устроената градска стража. Другият беше куманец, третият евреинът Мордохай, джелатин при Тертера, но изгубил по някаква причина службата си.
XXI. Яростта на Радоила
Радоил след тридневно отсъствие се връшаше от Тревненската планина с петимата си другари, носейки в дисагите на конете изровените съкровища. Той бързаше да пристигне, за да прегърне по-скоро омалялата си жена.
По заник слънце той мина последното гористо бърдо, що затуляше изгубеното разбойническо гнездо от света, и то му се мярна, кацнало спокойно и весело, въз брега на шумящата река в долината.
С разтупано от вълнение сърце той се взря да види Славка пред Маноловата колиба, която трябваше нетърпеливо да го очаква.
Тя обаче се не показа.
Зачуден, той бодна коня в корема и скоро се озова пред вратата. Вместо жена му излезе Манолица: тя зарева отчаяно.