Радоил се вдърви от ужас.
— Казвай! — извика той с премалял глас.
И той чу ужасна новина. Като се върнала снощи от кошарата, дето носила хляб на брата си, пастир, тя намерила къщата разграбена, Петър и Жеко убити, прострени в локви кръв, а Славка изчезнала.
Радонл пребледня и грухна на земята.
Манолица изля въз него ведро вода. Другарите му захванаха да го свестяват. Навалиха се там съседките, уплашени и разплакани. Те бяха вече като поразени от снощното злощастно.
Кръвта още не бе изсъхнала на убитите момци.
Когато се свести от гръмовния удар, който го устрели тъй ненадейно, Радоил влезе в опустялата стая и зарева като ранен звяр. После взе да мисли от кого е извършено това. И първата му мисъл беше, че Годеславовите нехранимайковци, подушили най-после Славкиното убежище, нападнали в отсъствието му Маноловата къща и извършили това.
Друго обяснение по случката беше невъзможно, немислимо.
И Радоилу се втълпи идеята, че Славка е отвлечена в Търново, и бащината си къща. Щом тая мисъл озари ума му, тон внезапно яхна друг кон н тръгна назад с петте, си другари, без да чака другите. Той тръгна за Търново.
Той беше бесен. Дивата му необуздана природа се обзе от стихийна ярост. Ужасна жажда за кръв, за огън, за отмъщение гореше гърдите му.
След четири часа усилен ход по месечина, през планински пущинаци, той видя от една чука някои светлини на Търново. То беше още далеко.
В полите на чуката, по една наклонна поляна, се чернееха някакви сгради без светлина на прозорците и многобройни купни наоколо. Радоил позна Годеславовия чифлик. Наоколо се простираха обширните му пожънати ниви, ливадите и горите му.
Той се спря.
Дотука не бе продумал ни една дума на спътниците си.
Сега продума първите слова:
— Дайте огън!
Зачаткаха кремъци н заизпускаха искри под огнивата. След малко под всичките купни засветиха запалени стиски сено. Пламъчета и гъст пушек ги зализаха. Купните пращяха. Огнени езици се разхвърчаха от тях и запалиха стърнището. След десетина минути едно море от пламъци осветляваше далеко планините и небето.
Радоил стоеше и гледаше. По озвереното му лице, осветлено зловещо от пожара, трептеше усмивка, страшна усмивка. Огънят прихвана и сградите.
Зрелището на тоя пожар беше величествено и ужасно.
Замучаха воловете в пламналите обори, забягаха из двора па чифлика пощръклелите от страх коне, когато другите, що не успяха да скъсат въжата си, цвилеха ужасно в мъките на пъкъла си.
И по Радоиловото лице нито една бръчка от жалост не се появи.
От чифлика пожарът се разпространи на ближната дъбова гора, тя се заля с пламъци, зад които се бялна една висока къща с кула, стояща отвъд дола.
Тя беше един от горските дворци на българските царе.
Там сега бе слезнал да нощува севастократор Радослав, подир умората от днешния лов.
Той току сядаше да вечеря с болярите, когато в прозорците удари зловещата светлина от пожара.
Изскокнаха слуги и оръженосци от двореца и се затекоха насам.
Тогава Радоил даде заповед за път. Дружината бързо тръгна нататък. За нещастие, един от нея, Стамо, остана много назад. Конят му запря, после падна от усилен вървеж, и сега Стамо тичаше пеш да стигне другарите си. Но те не забележиха това.
Царските хора го видяха и погнаха. В няколко минути вътре той се намери в ръцете им.
Тогава чак Радоил, като чу викове, обърна се назад. Той видя на светлината на месечината, че другарят му отчаяно се боричкаше с десетина души.
— Назад! — извика Радоил, мушна жестоко коня си п препусна към тях. Последваха го и четворццата му другари.
Тогава се случи нещо нечуто. Радоил с грамадната си сабя, която пущаше мълниени отблясъци, се втурна в царските хора. Той приличаше на обезумял. С няколко страшни удара той свали седем души. Осталите, като избягваха ударите на другарите му, се пръснаха в луд бяг. Появяването на страшния воевода хвърли тая паника в редовете на тая въоръжени хора.
Тогава Радоил и другарите му продължиха пътя си към Търново и скоро изчезнаха в едно тъмно усое.
XXII. Засада
Янтрината клисура на юг от Търново, която днес се нарича Устето, по онова време беше опасно място за минуване, щом зайдеше слънцето. Скалистият склон на бърдото, което стърчи на левия бряг на реката, беше обраснало с буйна дъбова и габърова гора и представляваше нощно време сигурно скривалище за разбойници и обирници. Лошият неравен път криволеше в полите на бърдото, като имаше от другата страна дълбокия ток на Янтра, дълбока и мъчно проходима тук. Много злодейства н грабежи бяха предали на тоя тесен проход зловеща слава и редки храбреци се престрашаваха да минат оттам по здрач, а нощно време никой не смееше, освен в голяма дружина.