И какви събития не бяха видели тия безбройни ангели, светци и мъченици, които като живи гледаха от стените! Тука Асен II при връщането си от победоносния поход до Драч бе коленичил и допрял чело до мраморните плочи, благодарейки бога за великата милост към Асеневски род и към царството; тук бе се венчал с прекрасната Ирина, мила на неговото сърце; тука пръв път бе служил литургия първият патриарх на възобновената, чрез Асеневата политическа мъдрост, българска патриаршия. Тук бе опяна добрата царица Анна и първият й син, покосени рано от немилостивата смърт. Тук витаеше още невидимият дух Асенев, видим само от ангелите и херувимите по стените.
III. Цар и царица
До средната колона отдясно, на един трон под червен балдахин, стояха прави — Смилец, гологлав, и жена му Мария.
Смилец беше мъж висок, около петдесетгодишен, със силно прошарена къдреста коса и с малка къдрава брадичка; малката му хубава, аристократическа глава бе несъразмерна с величината на снагата му, обърната към олтара, отдето се чуваше молящий глас на патриарха. Тая глава, кръгла, имаше римски профил и наумяваше статуята на императора Траяна, която стоеше срещу парадния вход в палата. Но очите на Смилеца бяха лишени от живот — с лениви, уморени погледи, безучастни и разсеяни, като че не виждаха онова, което гледаха.
Багреницата на широки дипли падаше до краката, му, обути в червени чизми, символ на царски сан. През лявото рамо бе преметнат царски пояс с бели цветенца и златни кръстове по него. Разкритата предница на багреницата оставяше да се вижда долня червена талазлива дреха, обсипана с елмази и бисери, със златни гербове, пристегната на кръста с тесен чапраз с диаманти, на който висеше невидимата, скрита под багреницата сабя.
Мария, дебела, с меснато, пълно, отпуснато лице жена, с черни големи очи, дълги клепачи, стоеше много млада при него. Тя стоеше с короната си, зъбчеста отгоре, с яснозелени смарагди и безценни камъни. От двете страни от короната и се спускаха край ушите й обеци от едри гранати, обточени със ситен Маргарит. Два наниза пак от Маргарит увиваха шията й. Багреницата й се спущаше хармонично по снагата й дори до кадифената морава подложка, на която стоеше с мъжа си. Дъщеря на византийския севастократор Константина и внука на императора Андроника, Мария имаше горделивата осанка на рода си и нейните погледи, в противоположност на мъжовите й, се впиваха живи и стремителни, дето погледнеше. Тя често погледваше към купа на болярките до левите тронове и когато съзря девойката, що дойде с Пантолеона, тя леко й кимна приветливо.
Девойката се изчерви и поклони.
Пред трона, зад севастократора Радослава, по-малък брат Смилецов, хубав и с надменен поглед мъж, се трупаха великите боляри и високите сановници царски.
Брадатите им лица, някои от тях с кумански тип, имаха изражения големливи, строги, някои даже сурови. Тия търновски великаши носеха гордий вид на хора, навикнали от половина век насам да правят и трошат царе, силни със съзнанието на своята сила.
Най-личен от тях беше един достопочтен, белобрад, с широко и благородно лице старец, украсен със знакове на най-висок царски болярин и който стоеше най-близо до трона. Това беше знаменитият бан Балдю. Той благоговейно прекланяше чело и правеше широки кръстове на гърди.
Смилец няколко пъти се привежда към него и му пошушва нещо.
По-нататък черквата се пълнеше от други второстепенни боляри. До последнята колона отдясно стоеше и младият румен момък, когото Пантолеон нарече „княз“. Когато всички очи с любопитство или раболепие се устремяваха към царския трон, към царя и царицата, извори на благоволения и високи милости, той впиваше погледи към девойката със сключените вежди, която от време на време крадешком и като случайно спосрещаше погледите си с неговите, развълнувана. Девойките по онова време не се водеха в черква; но днес Пантолеон бе направил изключение, поради деня на царицата, която, както видяхме, отличаваше с благоволението си момата.
Тоя красив момък беше Тодор Светослав, син на Георги Тертера.
Девойката беше гъркиня и се наричаше Евфросина, Службата следваше бавно и тържествено, както обикновено по големи дни. Патриархът бе наредил да се служи „Василева литургия“ в чест на царициния празник. Архидяконът застана пред олтарските двери и зачете, пеешком, молитвата за царя, за царския дом, за войската, за патриарха и за високото духовенство. Тая молитва беше еднаква винаги, само имената се изменяха, Когато извика със звънливия си глас „Еще молимся о здравии великаго, благовеного и самодержавного царя нашего Смилеца“, Светослав пошушна на един ръжд, синеок, със сухо лице болярин, що стоеше до него: