Вечерта, в която Радоил идеше към Търново, след запалването Годеславовите имоти, от стръмнината, която се издига на изток от Дълга лъка, спуснаха се Светослав и Дамян, последвани на известно разстояние от двама слуги, от които един беше верния му бащин слуга, куманецът Хлав — всички на коне. Това беше три дена след Смилецовия разговор с Темира. Светослав и другарят му, увлечени от ловът, бяха се заблудили в планината и дълго блуждали, та замръкнаха там. Въпреки Дамяновите настоявания да пренощуват в един манастир, Светослав не пожела да остави жена си в без-покойствие тая нощ и смело реши да гони Търново, дързък колкото и влюбен. Те пресякоха долината, влязоха в главния друм и се углъбиха в теснината на Устето.
Луната грееше от небето и осветляваше пустия път. Някъде скалите отляво на склона показваха върховете си над черната гора, която го обличаше. Конете туптяха звънливо по пътя. Отдясно на пътниците шумеше Янтра.
Кога се озоваха на най-тясното място на клисурата, из сянката на-гората се показаха трима човека и с голи ятагани се хвърлиха едновременно въз Светослава. Изненадани от тоя напад, макар и нащрек, Светослав и Дамян измъкнаха мечовете си. Богор и куманецът тогава налетяха с ударите си Светослава, отпред, а Мордохай — Дамяна. Князът, храбър и владеющ изкусно оръжието, отблъсваше ханджарите и се силеше да отбегне с коня си. В тоя миг, с бързината на мълния, Хлав се спусна пеш към борбата н връхлетя Богора. Замахваха и двамата един въз друг, па внезапно пуснаха ножовете и се хванаха за гушите, додето куманецът и евреинът поддържаха борбата със Светослава и Дамяна. Богор стискаше гръкляна на Хлава с яките си пръсти; Хлав отпусна в безсилие Богоровата гуша, притрепера, премаля от стисъка на тия железни клещи и се отпусна полумъртъв на земята. В тоя миг разбойникът усети, че нещо тежко като планина падна въз темето му и трухна до Хлава. Ударът бе нанесен от Светослава, който сега един поддържаше борбата с озверилите се куманец и евреин, последният бранейки се от Дамяна и нападайки княза. Осталият слуга избяга в гората.
През траянето на тоя къс двубой, никой от противниците не видя, че из пътя откъм Дълга лъка се подаде една конна дружина от шест души, която препускаше. Внезапно Светославовия кон, наранен, пощуря п хвърли ездача си. Князът си удари главата о земята и остана в несвяст. Додето Дамян се улисваше с Мордохая, куманецът с ярост се спусна към падналия княз с ятагана си. Но нещо лъскаво светна из въздуха и падна въз злодееца. Ударът беше тъй силен, щото главата и рамото му отхвръкнаха на една страна, а останалия труп на друга. Ударът беше от Радоила. Мордохай се хвърли в Янтра, за да избегне другите нападатели.
Князът отвори очи. Той видя при светлината на месечината над себе си Радоила със сабята в ръка.
— Радоиле! — извика той.
— Здрав ли си, княже? — попита Радоил, като му помагаше да стане.
— Радоиле, ти ме избави от убийци! — И Светослав го стискаше за ръката.
Мордохай се давеше във вълните на Янтра, после изчезна в тях.
Хлав ставаше също, посъвзел се през това време.
— Жив ли е князът? — бяха първите му думи.
— Жив съм, Хлаве, мой верний Хлаве!
— Кой е тоз? — питаше Дамян, като посочваше лежащия Богора.
— Богор, разбойникът, болярино, но той не е мъртъв — каза Хлав, като видя, че Богор подигаше главата си плахо.
И той грабна сабята си от земята, за да го довърши, Но Светослав му заповеда да го не убива.
— Вържете го и водете го с нас.
Това стана много лесно, защото Богор не бе способен за противене. Вратът му обливаше кръв, която идеше от главата, защото Светославовия меч го бе ударил с плоската си страна и на изплес.
— Да вървим сега.
Светослав се качи на коня на един от Радоиловите другари и дружината продължи пътя си към Търново.
Луната се скри зад облаци, кога дойдоха на Марно поле. Околните бърда се чернееха под покривката на нощния мрак. На едно място, далеко в нощта, светеха прозорци. Там беше Царевец. Янтра шумеше отдясно.
Когато стигнаха до Светославови, Радоил, който през цялото време мълча, като че нищо не бе видял, се отдели с другарите си, без да каже нещо.
— Радоиле, къде? — извика Светослав.
— Сбогом, княже — сети се Радоил.
Светослав го приближи н му пришъпна:
— Знам, че те дирят навред, ти си в опасност. Когато добиеш нужда, не търси друго прибежище. Моят дом е крепост за тебе.
— Благодаря — каза глухо Радоил.
Светослав му силно стисна ръката и го остави. Той заповяда на Хлава да отключи и отвори тихо вратнята, за да не става шум.