Светослав също не знаеше какво нещастие се е случило Радоилу, нито знаеше за пожара и убийството на прислугата от горския дворец. Когато Радоил му разправи всичко, той остана поразен.
— Много се е набрало на главата ти в един ден — каза му той. — За Славка по-лесна е работата, щом е у баща си, както вярваш… Но пожара и убийството. Жално, жално! Ти ще имаш много залисии… А аз мислех да употребя твоята сила и твоята юнашка слава за друго нещо… по-достойно за тях…
Той походи замислен.
— Нищо. Ти пак ще останеш тука. У мене никой няма да се сети да те дири. И ако това се случи, аз по-скоро ще падна мъртъв, нежели да те дам. Лека нощ.
Светослав излезе.
Радоил остана сам в скривалището си.
И сега образът на Славка се изправи пред него и изпълни всичките му мисли. Останалият свят не съществуваше за него. Той нито знаеше за Чокиевото идване към Търново и за политическите събития през последните дни. Любовта му бе погълнала всичкото внимание и той нищо не бе чул, нито любопитствувал да узнае.
Той страдаше ужасно. Славкиния лик не напущаше мислите му, въображението му. Той си бе утолил жаждата за отмъщение чрез опропастяването на Годеслава. Сега мислете само за отнимането Славка от ръцете му.
По едно време той, сломен от вълнения, заспа като мъртъв.
Сутринта се събуди късно. Щом отвори очи, пак завъртя сърцето му мъката за Славка.
Тон се изправи на решетчатото прозорче и взе да гледа навън. Оттук се виждаше почти целия град.
Тоя ден беше празник. Камбаната и клепалата биеха с особена тържественост.
Панорамата на столицата беше чудесна, заляна от лучите на утринното слънце. Кулите и зидовете на Царевец гордо се впиваха в синината на чистия въздух, цепен сега от празничния гръм.
Радоил гледаше и не виждаше нищо. Умът му бе отнесен в Славка. Погледът му витаеше над здравите стени на Годеславовия дом в долния град и той мислено виждаше жена си, обляна в сълзи, отчаяна, убита от скръб. Той искаше да я види през решетчатите прозорци на една стая, но нищо не виждаше там.
Той не обедва; той малко говори със Светослава, който го навести и се учуди от неговото сурово униние. Князът му обади, че го дирят сега в града, дето неговото дохождане било подушено, и му препоръча да пази стаята си. Радоил едвам дочака вечерта. Неодолимото желание да види Славка по-скоро го подлудяваше. Той жаждеше това с инстинкта на звяра, комуто са отнели самката. Щом се смръкна хубаво и мърчината покри града, той напусна убежището си и крадешком излезе на пътя. Нощта беше тъмна. Той срещна самотроица пияни хора, които пееха, и той зачутия думи на песента:
Той потръпна и отмина. Бързо слезна в долния град и се озова пред Годеславовата къща. Прозорците светеха там. Една женска сянка се мярна през решетката. Скрит до зида на една отсрещна къща, той със затаено диханеи, с разтупано сърце гледаше в прозореца. Той се бе унесъл в това съзерцание, следейки движението на женската сянка, която му се струваше Славкина.
Внезапно две силни ръце го сграбчиха отзад и му уловиха лактите. Радоил, стреснат, се задърпа. Но оня, който го държеше, беше силен. Радоил с едно отчаяно движение се отдръпна и блъсна нападателя с юмрук. Тоя последния изсвири. Завчас из Годеславовата вратня излязоха куп слуги и се навалиха на Радоила. Тогава той се свести и оцени всичкия размер на опасността. И настана борба яростна между тоя великан и Годеславовите хора. Той се брани със сабята, опрян до стената, която го пазеше отзад. Един удар от нож го закачи по ръката. Тогава Радоил изрева като звяр, напусна стената и се хвърли отчаяно в тях. Той блъскаше, ломеше, брулеше със страшното си сечиво.
По земята падаха хора, валяха се ранени. Той се въртеше, блъскаше, удряше луд, обезумял, със силата на ураган. След десет минути борба, той видя бойното поле свободно пред себе си и удари на бяг, на запад, в полите на Трапезица. Сега го гонеше и нощната стража, привлечена от врявата. Радоил чуваше дрънченето на сабите. Той скокна в Янтра, прегази я до пояс и излезе на другия бряг. Горе на урвата се чернееше скалата на Царев друм. Той се покатери по тая урва като дива коза, гонен от потерята, също минала Янтра, дойде до подножието на скалата, тъкмо до Пресечен камък, мина през пролома под подвижния мост и се спусна по другата урва, в подножието на която пак се вие Янтра.
В това време месечината се показа над една кула на Царевец и осветли Търново.
След малко и потерята се показа на пролома.