Щом ханът видя пленницата, тя му се хареса. Угодливият велможа му я отстъпи за харема.
За Славкиното присъствие тука Светослав не знаеше.
Азатин бей, естествено, укри от Радоила това. Той разбра, че воеводата нито подозира, че тук е доведена жена му. А присъствието негово тука не го смущаваше: харемските жени бяха невидими и недостъпни.
Славка живееше в същия двор, дето и Елена, в една друга стая, заедно с още четири млади жени, които съставяха подвижния харем на Чоки: две купени кавказки от Гюрджистан, чернооки, тънковежди хубавици, една мургава куманка с огнен поглед и една рускиня, бяла, русокоса мома от болярски род. Елена презираше ханските наложници, избягваше да ги приема и затова и Славка не бе видяла.
Като тях Славка бе облечена в татарско рухо: копринен елек, под който се подаваше копринена риза и зелени копринени шалвари, които падаха до жълтите сърмени чехли на краката й.
Тя беше твърде хубава така, но тя беше дълбоко нещастна. Тя въздишаше за Радоила, тя плачеше за родителите си и за Търново, които сега много й домиляха. Свикналите се вече с положението си нейни другарки — а двете кавказки хубавици бяха даже горди от него — не можеха добре да разберат тая безутешна скръб. Само рускинята Олга, с която Славка можеше да се обяснява, защото езиците им тогава бяха съвсем близки, съчувствуваше на горестта й и се мъчеше да я утеши. Най-много тя я утешаваше с надеждата, че скоро ще бъдат в Търново и тя там ще може негли да види милите на сърцето си.
Но куманката я хокаше за гордостта й:
— Помисли, че хайката е дъщеря на цар и пак се покори и си живее весело при хана; а ти, една проста болярка само, държиш се много нависоко и забравяш, че си се удостоила да делиш леглото с един млад благороден властелин.
Голяма утеха би била за нея съчувствието на Елена. Тя я знаеше, че е близко до нея, но не бе имала честта още да й бъде представена. Елена, жертва на държавна необходимост, също бе много плакала в първото време, когато по волята на баща си, Георги Тертера, стана Чокева жена. После се примири със съдбата си. Чоки се отнасяше с нея добре, той я обичаше. Остала със сърце и душа българка и в ханския харем, тя бе приела носията и обичаите татарски, но бе запазила любовта си към отечеството, заедно с гордостта на високия си род. В стаята й гореше кандилце пред мъничко иконостасче, пред което тя се молеше на своя бог. Чоки я обичаше и допущаше това. Тя от далечните южноруски степи пращаше дарове на манастири и черкви. Елена милееше за българския народ и през време на похода тя спаси много жертви, спря много насилия и жестокости чрез влиянието си пред Чоки.
Но ако Светослав не знаеше за присъствието Славкино в станът, то Славка бе научила за Светославовото присъствие там. Това я наскърби и възмути. Тя го не бе видяла още, но го ненавиждаше тайно, че се е опълчил против братята си.
IV. Татарски деспот
Като Радоила, и Светослав беше, по-рано, бегал от Смилена. Той се боеше от ново покушение въз живота си и за да не ожесточи още повече Смилеца, потъпка историята в Устето по начина, който знаем; но той видя, че Търново става опасно за него.
Тогава именно му хрумна мисълта да потърси прибежище при зетя си и заедно с тая мисъл пред него се осветлиха широки и нови хоризонти за развитие на плана му. Най-напред той мислеше да чака Чоки в Търново, за да вземе тогава едно решение; сега той го взе вече: да се присъедини с Чоки, да му даде всичката си морална и материална подкрепа за превзимането на Търново с помощта на татарската войска и след това, отърван от съперника си Смилеца, да насочи удара си против Чоки…
И той избяга при него, като му се представи за предан помощник и съюзник и го моли да дойде да избави Търново от Смилеца. Скоро подир това той извика Богора из Добрич и го прати в Търново да разгласи всичко и да обади, че Светослав е бил принуден да бяга от Смилецовото отмъщение. Светославовата цел беше да възбуди още повече против татарския васал народа и сам да спечели съчувствието му.