— Кого лъже тоз? Бога или народа? Смилец велик? — Когато той е най-малкият цар, който е видяла тая черква? Благоверен? — Какъв благоверен, когато представлява на българский престол един агарянец, враг на Христовата вяра? И какъв самодържавен, когато безсилието и нищожеството му са едничките качества, които му спечелиха честта да бъде треперлив слуга на Ногая?
Но боляринът го дръпна за полата да мълчи. Из царските врата излезе патриархът. Той беше дребен, беловлас старец, с малко сухо, восъчно-цветно лице на аскет, цяло набърчено от годините, и с рядка бяла брадица. Очите му светеха с необикновена живост и издаваха злъчен темперамент и голяма душевна енергия. Патриаршеската му одежда, бликнала цяла в злато, не лежеше добре на прегърбения му малък стан и златната корона с големи сапфири и емайл прехлупваше до вежди челото му. Изпод короната излизаха в безредица бели вълнести, корави косми. Дългият жезъл, по-висок от главата му, трепереше в старческата му десница. Той закрета към своя трон, недалек от царския, поддържан под лактите от двама дякони. Въпреки дълбоката си старост, той беше жилав и запазваше още сила, за да ходи без чужда помощ, но обичаше да му се прави тая чест пред народа. Патриархът се качи на трона.
Тогава в черквата се въдвори тишина. Всички разбраха, че патриархът ще каже слово, както правеше при всеки личен празник. И Иоаким III започна речта си със слаб и треперлив глас. Той говореше за значението на днешния велик празник на православната черква; после науми на верующите длъжността им към бога, към светата църква, към божите домове и светите отшелници; към вдовиците и сиромасите, нуждающи се от милостиви сърца; похвали смирението и самоотречението от световните съблазни и суети. Изведнаж гласът му зазвуча по-силно, като една тръба, и очите му запламтяха. Захвана да хвърля гръмове въз богомилската ерес, силно разпространена сега из царството. И гняв необуздан измени лицето му. Затекоха като отприщел поток из устата му люти укори, негодующи вопли; старешката ръка треперешком се дигаше към свода, заплашвайки с геена огнена безумците, „ходашие на советъ нечестивихъ“; той немилостиво бичуваше заблудените овци, които се отбиваха от лоното на православната църква, за да се потопят в богомилската скверн. Очите му горяха. Гърдите му се издуваха от вълнение.
Той се обърна към царя:
— И ти, царю, благоверний господарю! Бъди стълб непоколебим на църквата господня, дръж чист, без плевели, винограда, що бог ти е поверил; нека бъде тежка десницата ти за нечестивите разколници, защото те по-срамиха името Христово и лукаво сквернословят по стъгдите, като вавилонски блудници. Проклятие! Проклятие тям! Триж анатема!
Иоаким свърши огнената си проповед, изслушана благоговейно, па седна от умора на трона си и се изгуби там, както беше дребен. Дългата служба се свърши най-после с „многая лета“ за царя и царицата. Смилец слезе от трона си и целуна ръка Иоакиму. Същото стори и Мария. Патриархът я благослови и й честити празника. После Смилец и тя излязоха из черква със свитата си между два реда големи и малки боляри с наведени чела.
Когато минаха притора и излязоха на нартиката, дворът бе почернял от народ: той се наваляше да види царя и царицата и да се нагледа на скъпоценностите и диамантите, от които лъщяха короните и облеклата им. Всички стояха гологлави: обичаят заповядваше това в присъствие на царя.
При източната вратня венценосците минаха между два реда просяци, забръмчали с благословии, и всекиму в ръката се пущаше монета от един болярин в свитата.
На пътя Мария се качи на една позлатена колесница, теглена от два черни коня, повика при себе дъщеря си и съпругата на севастократора Радослава и потегли напред, изпращана от поклоните на болярите и народа. Колесницата се заизкача бавно по урвата към северната врата на Царевец, като се тръскаше тежко по каменната настеля на наклонния път.
Додето ставаше това, Смилец се разговаряше с един висок снажен татарски големец с алено сукнено джубе и такива шалвари. Дрехите му блещяха от сърма. Тоя татарин беше Азатин бей, представителят на Чоки при търновския двор.
В това време великият конюший подведе на Смилеца прекрасния му алест жребец, подарък от императора Михаила III. Той се метна леко на кадифеното синьо седло със златни краищници, па климна приветливо на кланяющето се множество и се изкачи полека по същия път, по който бе тръгнала жена му. Смилец беше добър ездач, предпочиташе коня пред колесницата и изпитваше особено удоволствие да изкарва на показ пред внимателния народ ездаческата си сръчност и добра стойка. Дълго народът гледа яхналия гордо Смилец, додето той потъна в северната порта под кулата, заедно със свитата си.