Реката шумеше отдясно.
Темир се спря и каза:
— Тая пътека слазя пак в Търново при митрополията и води за Владишкия мост.
— Там не можем да се върнем! — извика Смилец. — Чуй, народ има и от оная страна.
Действително човешки викове се чуваха отляво. Смилец погледна надолу в тъмнината.
— По тоя спуск можем ли да слезем до Янтра?
— Само с хлъзгане. Но, господарю, Янтра има вирове!
— Води напред! — заповеда Смилец, който сега в тоя критически час бе добил несвойствено на природата си хладнокръвие.
Темир се покори. Той седна и бавно взе да се спуска надолу, държейки се за земята или за храстите.
Сега почна едно страшно, нечувано приключение: до одеве венценосний господар на Царевец и на България се хлъзгаше на задницата си низ урвата, одраскван от острия камъняк. След него царицата, внука на императора Андроника, дереше роклята си в премеждливо смъкване по пустият яр. Когато след нея се спусна и оръженосецът с вързопа, бежанците се спряха на тясната пясъчна ивица, що дели Янтра от подножието на чуката.
Реката шумеше пред тях и биеше черните си вълни о брега.
Темир със сабята си опита дълбочината й. Янтра не беше голяма сега, но в нея имаше дълбоки вирове. Преданият татарин нагази на едно място и благополучно мина насреща, потънал само до пояс. Тогава се върна и преведе Смилеца. Когато дойде да стори това и с жена му, тя се уплаши от тъмната вода, която шумеше под нея, и се отказа да нагази. Смилец от другия бряг я ободряваше напразно. Мария плачеше.
— За бога, не се бави!
Мария отчаяна се тръшна на пясъка.
Тогава Смилец прегази пак Янтра.
— Марийо!
— Не мога!
— Чушни я, Темире! — Друго средство нямаше.
Смилец помогна да се метне на гърба на татарина плачущата жена. Тя обхвана Темировия врат здраво с ръце.
— Ох! Ох! Ох! — пъшкаше тя от страх, срам и отчаяние, когато Темир газеше; от страните й газеха Смилец и оръженосецът.
Излязоха на плоския бряг вир-вода. Полите и на Мариината рокля бяха измокрени.
Тука стана кратко съвещание и се даде почивка на царицата.
След това се запътиха на север, за да уловят пътя, който завиваше в полите на Гарван и възлазяше по посока на сегашното Арбанаси. Те бяха решили да потърсят тая нощ убежище в един близък манастир, чийто игумен беше предан Смилецу.
От пътя бежанците погледнаха за сетен път на Търново.
Царевецките зъбати зидове, кули и палати рисуваха своите черни силуети в дълбочината на звездното небе.
О, как Царевец беше сега високо и далеко!
Смилец въздъхна дълбоко.
Мария плачеше.
IX. Горски пилета
А Радоил де беше?
Радоил се скиташе сега из Стара планина.
Подир избягването си, без Славка, от татарската гонитба, скоро последван и от трийсетте си момчета, той в късо време бе събрал повече от предишните си другари и още доста бяха дошли под хайдушкото му знаме, привлечени от славата му и от щедрата заплата, защото Радоил бе изкопал заровеното си имане.
Понеже Търново и всички граници бяха затворени, планината му отвори обятията си.
В яростта си той даде воля на грабителските наклонности на момчетата. Те пленяха, ограбваха навред по полето; минаха и през Стара планина за грабеж, не различавайки българско от гръцко. През тия шетни те бяха успели по едно време да уловят трима татарски скитници, конници от ханската войска, увлекли се в грабеж къде Росица. Воеводата заповеда да ги окачат на клоните на дърветата и да запалят под тях огън. Татарите живи горяха бавно и Радоил с наслаждение гледаше техните ужасни премятания над пламъците. Той заповеда да убият и конете им. После загащи цяла шайка татари в гората при едно село, което бяха плячкосали и запалили. Той ги повърна в селото, изкара из един плевник воловете и кравите, които мучаха уплашени от пожара, вкара вътре трийсетината пленници, заключи ги отвън и чака, доде плевникът бъде изяден от пламъците с татарите вътре. Едного само от тях пощади и го прати при Азатин бея да му каже какво е видял и че Радоил се е заканил да го набие на кол, като го хване.