В такива подвизи дружината прекара двайсетина дена. Но това не удовлетворяваше Радоила: той мислеше все за жена си, която остаяше в татарски плен, може би сега далеко зад Дунава, ако Светослав не е я измолил, и сърцето му се обливаше с кръв.
Момците го раздумваха, но той не се утешаваше.
Мъчеше го страшно, от друга страна, и мисълта, че той за права бога беше разсипал Славкиния баща. И той нямаше нито минута мир. Тая задебеляла съвест се пробуди сега.
Една нощ той взема двайсет души от другарите си и отиде в Търново, преоблечен като калугер. Като стигнаха до вратнята Годеславова, той почука. Другарите му се скриха в сенките наоколо. Отвориха му. Той обади, че е калугер от един манастир и е дошел да донесе много здраве на болярина от Славка. Завчас биде вкаран при Годеслава. Годеслав веднага го позна и пребледня.
— Разбойнико! — извика той. — Защо идеш? Една душа ми остана, вземи и нея!
Радоил коленичи и дигна сбрани ръце.
— Болярино, прошка! Сгрешил съм пред тебе и пред господа. Изгорих те за права бога — извика Радоил с плачущ глас, па като извади из пазвата си един голям възел, развърза го и изсипа на чергата куп злато, сребро и драгоценни камъни.
— Годеславе, това струва три пъти колкото изгорелия ти имот. Нямам мир за душата си.
Годеслав бръсна имането сърдит.
— Дъщеря ми дай, Радоиле! Какво стори с дъщеря ми?
— Татарите я грабнаха, болярино, сега е в харема на Чоки!
И Радоил плачеше. Годеслав се вдърви при тая вест.
— Как? Грабнаха я агарянците? Ти остаби да Я грабнат агарянците? Ти не умя да запазиш дъщеря ми?
Радоил плачеше. Той му разправи подробно как е станало грабването й и случките в Чокевия лагер.
— Болярино, виновен съм. Аз съм в твоята воля. Ако искаш, предай ме — нека ме обесят, това ми се пада. Ако щеш, остави ме жив: аз ще отърва Славка, в дъното на пъкъла ако ще н да бъде, аз ще я измъкна оттам.
Годеслав го гледаше смаяно и очите му се насълзиха от страдание.
— Тогава иди, иди! Вземи си имането, но избави дъщеря ми!
— Не, това е твое, нямам нужда, аз си имам за мене си.
Радоил си тури калимавката и хвана да се загръща в калугерското си расо, за да излезе.
— Защо се пазиш? — попита го Годеслав.
— От Смилеца… Аз убих няколко Смилецови хора — и на тях ще бера греха.
— Какъв Смилец? Нещастнико, ти нищо не си чул? Смилец избяга преди три дена и сега не остая никаква власт в Търново. Нехранимайковците като тебе свободно сега се ширят из Търново… Хай върви с богом и отърви Славка.
— Заклевам ти се, болярино!
Радоил остави калугерското рухо и излезе.
X. Кръчмата
Тая нощ беше мрачна.
Черното було на облаците засеняше с дълбок мрак спящата столица.
Силен вятър духаше в мрачината.
Радоил мина из запустелите улици и излезе на северния край на града.
Другарите му като сенки го последваха.
Той влезе в една ниска и душна кръчма — същата, дето по-рано видяхме Темира с тримата разбойници, назначени да убият Светослава.
Две цигански кандила осветляваха мъжделиво тая кръчма.
— Добър вечер — каза той на двамина души, що седяха на една дъска с чаши вино в ръце.
— Добре дошел, воеводо — отговориха те. Това бяха Иван и Станко, двамата предани Радоилови другари. Те бяха оставили другите момчета при Годеславовата къща, а сами бяха дошли да набавят тука някакви потреби за дружината.
Радоил взе едно дъбово трикрако столче и седна при тях.
Те се зарадваха, като го видяха пак здрав и читав.
— Какво стори с Годеслава? — попита Станко.
— Олекна ми сега, като му изповядах греха си и измолих прошката му — отговори Радоил. Иван му наля вино и му подаде.
— Пий!
— Не ща: кръв искам да пия, татарска кръв.
— Накъде ще ходим сега? — попита Иван.
— Татари да ловим пак. Ще идем близко към Чокевия стан.
Но Иван не одобри.
— Защо да се увираме там пак? Ние няма да отървем Славка.
— Ние ще убием повече татари.
— Хей, кръчмарю, дай едно вино! — извика гърлесто из вратата един човек с голям ръст, с брадясало и грубо лице.
И той влезе.
Радоил и другарите му се извърнаха и се втренчиха в госта, чиито черти неясно се виждаха в полумрака.
— А! Богоре! — извика Иван.
— Добър вечер, славний воеводо — извика Богор. — Планина с планина се не среща, човек с човек се среща, нали го рекли?
Радоил се навъси и изгледа с отвращение джелатина; но като се сети, че в татарския стан Светослав му бе казал, че Богор е сега негов верен човек, той доби по-ясно лице.