— Ами ти отдека? Де се губи, воеводо? — попита го Богор.
— Бях при татарите, най-напред…
— И видя княза?
— Да.
— После?
— Бегах от татарите. А ти?
— Аз пък отивам за там. Аз съм сега на Светославова служба.
— И аз отивам към там.
— И ти?
— Трябват ми повече татарски глави.
— Тогава другарски ще вървим, додето искаш — каза Богор. — Наздраве, да живей княз Светослав! — прибави той и изпи чашата, която му бе напълнил Станко.
— Да пукнат татарите! — извика Станко.
— А ти какво чини тука?
— Какво чиних? Онова, което ми заповеда господарят: възкръснах в Търново — мене ме мислеха за потънал в дъното на Янтра, — обадих на народа кой ни накара да убием Светослава в Устето. Ах, избяга тоя враг Смилец! Не ми падна в ръцете… Но да вървим, аз бързам да обадя Светославу всичко, каквото видях и сторих.
— Добро, и ние тръгваме — каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.
XI. Из горите
Навън чакаше осталата дружина. Радоил поръча на двама юнака да идат при останалите си другари и да им кажат де ги чака.
— Момчета, сега по мене — каза Радоил.
Юнаците безропотно послушаха. Те имаха сляпо доверие във воеводата; те знаеха, че каквото рече той, добро е.
Възкачиха се по пътеката, що лази в полите на Гарван.
Когато излязоха на височината, те починаха няколко време. В тъмнината долу градът се не видеше от мрака. Вятърът грозно бучеше в дола. Няколко осветлени прозореца на палата мъждееха като огньове, увиснали на въздуха. На една от черквите на Трапезица също светеше някакво кандило. Никакъв шум не достигаше от града, дене тъй оживен. Редки звездици трепваха малотрайно между черни облаци на небето.
Пътниците продължиха пътя си нататък. Те осъмнаха в някаква вълниста местност, покрита с гора. Те вървяха сега свободно: Смилец, общия им враг, беше изчезнал. В тия гористи пущинаци почти никого не срещнаха. Само на едно място зърнаха един овчар, който им даде мляко. От него научиха, че преди три дена през тия места минали троица души мъже и една жена и починали си в колибата му. Дал им мляко, сирене и хляб.
— Как бяха облечени? — попита Богор.
— Че как да ти кажа, като хора, сякаш царски хора…
— А жената?
— У, горката, как плачеше! Но тя приказваше на гръцки.
— Те са! — извика Богор.
— Кои? — попита Радоил.
— Ония „бежанци“ — и той му пошушна: — Смилец и жена му.
— Поврага да идат!
— Накъде минаха, дядо? — запита Богор със светнали очи.
— Из тая пътека — къде ще идат? Трябва да са преспали в Проевата кръчма, в Нягово.
Богор псуваше Смилеца и се късаше от яд, че е избягал.
— Искаше ми се да хвърля главата му в Светославовите крака.
Дружината продължи пътя си.
Замръкнаха в поменатото от овчаря село, загубено в шумаците. Извън това село стърчеше болярска кула. Радоил каза на Богора:
— Тук ще нощуваме?
— Тука. В Проевата кръчма. Но ние не можем всички да влезем, ще уплашим кръчмаря.
Радоил се обърна към дружината:
— Вие ще легнете в тая гора, срещу кръчмата.
Потропаха на вратата на кръчмата. Излезе един старец.
— Кои сте вие? — попита той, взирайки се в тях недоверчиво.
— Християни — отговори Радоил.
— Добри хора сме, дядо, само постим и богу се молим, кокошка да видим заклана, пука ни сърцето от страх. Влазяй, влазяй вътре и ни дай да хапнем и пренощуваме, връщаме се от поклонение — каза бъбривият Богор, като се вмъкна пръв в кръчмата.
Радоил беше любопитен сега да научи де е Чоки и какво се чува.
— Свят бяга, юначе, християните селата си оставят, стоката си зарязват… Бягат, бягат всичките… Проклетият агарянец бил отвъд Шумен. Господи, закрили ни.
И той се прекръсти.
— Ами вие от Търново ли?
— Оттам, ходихме на поклонение на св. Петка.
— Тъй, завчера й беше празникът — каза старецът. — Света Петка да ни е на помощ и св. Иван рилски чудотворец, и св. Богородица Темнишка… На, тука ще спите — завърши старецът, като им посочи един гол одър.
— Да си жив, дядо, и това е много за нас — каза Иван. — Ние не идем от пуховите легла на Царевец, а от колибите си.
— Ех, клетия цар, прокудиха го зли хора.
— Така, дядо — каза Богор.
— Ами вие от кои сте?
— Как „от кои“? — попита Богор.
— Кой цар припознавахте?
— Кой цар? Смилеца, нашият цар. Бог да го повърне пак в Търново… Добре ни беше с него — каза Богор, като счете за благоразумно да успокои домакинът.
— Пропъдиха го човека — каза с въздишка старецът.
— Ами де е той сега? — попита Богор. Старецът каза скръбно:
— Горкият Смилец оттука мина оня ден. Богор трепна.