— Оттука мина?
— Тъй, с горката си булка. Сега са в кулата.
— В коя кула?
— Ами на нашия болярин Костадина. Прибра ги боляринът… Скитали се три вечери из планината, в манастири нощували… Ей, де са мислили за такова патило!
— Ами гонят ли ги?
— Кой знай. Разумява се, че ги гонят, като бягат. Богоровите очи лъщяха със зверски огън. Но старецът не забелязваше това. Навън вятърът фучеше. Старецът продължи:
— Боляринът ги скри, ама може ли да ги държи все в кулата. Ще изпрати царя и царицата във Варна, та с гръцки кораб да отплуват за Цариград.
— Ти какъв си тука, дядо?
— Кмет, синко. Бог да поживи болярина, вярва ни и все ние сме кмет в това село — от години.
— Ти сега дай да ядем, старче — обади се Иван, — па утре ще ни разправиш още.
Кръчмарят сложи трапеза, на която донесе хляб, кромид, сол и бито сирене.
Пътниците насядаха.
— Ако искате вино? — попита старецът.
— Дай вино, но не изветряло — каза Богор.
Старецът отиде да донесе из избата вино. Радоил мълчеше. Той яде сух хляб само, мрачен, уг-лъбен в мислите си. Богор пошушна:
— Изпих му кръвта!
И в очите му засвятка пламък.
— Кому?
— На Смилеца.
Радоил нищо не му каза.
— Ще ми помогнете ли? — попита Богор.
— За какво? — попита Радоил разсеян.
— Да убия Смилеца.
— Ние отиваме по друга работа — продума Радоил. — Татари да убиваме.
— Тогава ние трябва да се разделим утре — каза Богор.
— Ние и така ще се разделим — рече Радоил.
Старецът донесе вино в бъкъла. Вечерята продължаваше мълчаливо. Радоил мислеше за Славка н за татарите, Богор мислеше за Смилеца.
— Жално ми е само, че ще се забавя още ден, два — избъбра Богор, като ядеше съсредоточено, навел се над трапезата.
После внезапно погледна Радоила.
— Защо не ми помогнете?
— Светослав заръча ли това?
— Не.
— Тогава върви си по работата — каза сурово Радоил; — когато трябваше Смилеца да убиваш, ти посегна из засада на Светослава, разбойнико!
— Но той ме накара!
— Кой?
— Смилец.
— Смилец те накара?
— Татаринът Темир ме подкупи, а Темир е Смилецов слуга и изпълняваше заповедта на господаря си.
Радоил скокна.
— Право ли казваш?
— Защо не пита княза? Той щеше да ти обади. И целият народ знае сега това.
Богор разправи подробно всичко. Радоил се обърна към Ивана и Станка:
— Преди да продължим пътя си утре, ще помогнем на Богора.
Иван и Станко одобриха.
— И Темир е с него — забележи Богор.
— Татаринът мен ще оставите… — издума глухо Радоил.
След малко четворицата легнаха на одъра въз една рогозка, що им даде ханджият, и се завиха с дебелите си връхни дрехи.
Скоро захъркаха.
Вятърът зловещо и страшно бучеше в гъстите гори навън.
XII. Бежанци
В кулата на болярина Костадина Смилец се събуди рано.
Слънцето стреляше през укрепения с железни пречки прозорец златни лучи по потъмнелия зид на стаята, дето нощува бившия венценосец.
Мария бе преспала при Костадиновата жена, а Темир при Костадиновите слуги.
През тия няколкодневни страдания и скитания из планините Смилец се беше много изменил. Пълното му и благо друг път лице беше добило страдалческо изражение; очите му хлътнали и плахи; рамената му приведени напред, сякаш под теготата на нещастията, що го бяха сполетели в такова кратко време.
Вратата се отвори и влезе Костадин.
Той беше висок человек със сурово и диво лице, очевидно загрубял от продължителния живот в тия диви краища.
Той се поклони на Смилеца.
Смилец го погледна въпросително.
— Нещо обезпокоително няма ли?
— Нищо слава богу. Та и кой ще подозре, че сте в тия усойни места?
— Да, Темир добре се досети в Царевец да каже на войниците, че отиваме в Крън, при Елтимира. Сега вероятно ме гонят към Стара планина.
— Дай боже един път да се намерите във Варна и ще стигнете благополучно в Цариград. Смилец се усмихна горчиво.
— Аз съм петия български цар, който търси спасение в Цариград.
— Андроник ще те приеме с радост.
— О, не се съмнявам. Той може би да направи повече: може да ми предложи да се повърна в Търново с гръцка войска.
— И прекрасно ще бъде. Смилец въздъхна.
— Аз бих желал да си останех в България…
— Ти само като цар можеш да живееш в България. За една развенчана глава няма място в нея.
— Това е така — каза замислено Смилец.
— Приеми гръцката помощ.
Смилец поклати глава.
— Костадине, моята песен е изпята! Смилец беше дълбоко съкрушен, пълно обезсърчение го бе обладало.
— Но аз трябва да пътувам. Приготви ли хората?