— Не го убивайте! — извика Радоил, като се затече към тях. Той навреме свари да ги спре. Той се наведе над падналия татарин.
— Жив е. Ранили сте го в ръката.
Действително, топла кръв шуртеше из десния ръкав на татарина.
Другите разбойници държаха оръженосеца и Костадиновите слуги.
— Вържете го — каза Радоил и отиде при последните, които нито се опитваха да се борят.
— Върнете се при болярина и му кажете какво видяхте. Закарайте и Мария.
После климна на момчетата си.
— Хайде.
Влязоха в гората със Смилеца и Темира, вързан, и с конете. Пренесоха там и вещите на двамата бежанци. Мария пищеше на поляната. Но скоро гласът й престана да се чува, понеже разбойниците отведоха пленниците си навътре в гъстака.
Смилец беше полужив от страх. Двама души го водеха под мишници.
— Милост! — изпъшка той умолително. Радоил го погледа безжалостно.
— Има ли ти милост за Светослава, татарски робе? — извика той.
Той даде знак да се спрат.
Те се намираха сега на малка полянка в тъмните недра на гората.
— Момчета, ще има съд! — извика Радоил.
Разбойниците се натрупаха около него и Смилеца. Темир отзад Смилеца, разтреперан и кървав, гледаше диво пред себе си. Той пъхтеше. Той още приличаше на един пощурял бик, укротен с железни връзки.
— Богоре, кажи сега как беше! — обърна се Радоил към джелатина.
Богор разправи как го е бил нагласил Темир, с куманеца и Мордохая, да убият княза.
— Вярно ли е това? — попита Радоил Темира.
— Да — отговори глухо Темир.
— Кой ти заповеда?
Темир мълчеше. Очите му неподвижно се устремяваха към земята.
Радоил се обърна към Смилеца:
— Ти кажи!
— Давам откуп: всичките си имоти в Търново и в Руманя. Пуснете ме.
— Смилчо, ти можеш да подкупваш болярите си!…
— Милост! — прошушна Смилец.
Радоил вече не задава въпроси. Съдът бе приключен чрез тая ужасно проста и кратка процедура. Той си пошушука нещо с другарите. Тогава се извърна към Богора:
— Богоре, ние бързаме. Върши си работата.
Това беше присъдата. Смилец гледаше Богора.
Зверското лице на джелатина-разбойник му се хилеше тържествующо.
Нещастният пленник замръзна. Богор изтегли широкия си ханджар.
— Коленичи! — извика на Смилеца.
Смилец покорно, като автомат, изпълни заповедта му.
— Наведи главата!
Главата климна.
Дружината, отрупана наоколо, безгласно гледаше.
Богор изви из въздуха със страшна сила ятагана си, той блесна и римската глава на Смилеца отхвръкна от врата. Трупът се повали.
— Трябваше да го оставим да се помоли за душата си — каза Радоил.
Богор изтриваше в шумата окървавения си нож.
XIV. Присъда въз Темира
Двама души превързваха раните на ударените от Темира.
— Избери си сам смъртта! — каза му Радоил.
Той вече не прибягна до мнението па дружината. Темир, като татарин, беше негов.
Татаринът не отговори. Той нито дигна очи към Радоила. Дясната му ръка цяла бе окървавена от собствената му кръв. Мургото му лице нервно тръпнеше.
Радоил извика:
— Един кол!
Спуснаха се и отсякоха една бреза и бързо я задялаха, за да приготвят ужасното оръдие на адски мъчения и смърт страховита.
Темир като изтукан стоеше неподвижен и ням, с глава, оборена към земята.
— Момчета — обърна се Радоил към дружината, — развържете вързопа и извадете каквото има.
Вързопът бе открит. Лъснаха копринени рокли, атлазени женски обувки, покрити със сърма, скъпоценни обеци, гривни, нанизи, бисери и диаманти, кесия, пълна със златни монети.
— Добро. Приберете ги пак и на друго място ще ви разделя тия богатства. Сега бързаме. Заповедта му се изпълни. Между това, колът бе изострен и забит в земята.
— Вземете го! — каза Радоил и посочи Темира.
Поведоха Темира, който покорно тръгна към мястото на наказанието си. Той не произнесе нито една молба, знаейки, че всичко е напразно.
На закоравелите в убийства разбойници косата настръхна.
Радоил приближи Темира, тури си ръката на рамото му, погледа го няколко време и му каза:
— Ти си храбър. Обичам храбрите. Върви си!
Едвам сега Темир дигна очите си и ги откри широко към него.
Той стоеше смаян. Той не вярваше.
— Върви си, свободен си! — повтори му Радоил.
Темир се простря цял на земята и му целува носовете на цървулите.
— Стани.
Темир се изправи на колене.
— Къде ще вървиш сега?
— Позволи ми да се не деля от тебе, славний воеводо!
От очите му се порониха сълзи от признателност.