— Как да избавим Търново от татарския срам? Да ви кажа: като не пущаме татарите в него!… Нека ги задържим в клисурата с ратниците, които имаме сега, додето…
— И този е на Балдювият ум! — изръмжа глухо Рушимир.
Иоаким продължи:
— Нека ги задържим в клисурата, додето ни пристигне гръцка войска…
Това неочаквано завършване на мисълта му предизвика ропот. Балдювите очи стрелнаха мълнии.
Иоаким продължаваше:
— Като пристигне гръцката помощ, Чоки ще се озове между два огъня и ще се принуди да се отдръпне назад. Тоя наш пръв успех ще насърчи народа и той ще скокне заедно с едноверните войски, за да изгони с божия помощ нечестивия враг, за да си иде там, отдето е дошел.
— Но ние не сме викали гръцки войски! — забележи учуден Годеслав.
— Аз писах вече на императора.
Балдю скочи като ухапан от змия.
— Как, ти писа?
— Да.
— С какво право? — извика яростен банът.
— С правото, което имам като духовен глава на българския народ, в едно време, когато светски глава липсува.
— Как смя, владико, да викаш гърци?
— По-добре християни да видим гости тука, а не агарянци проклети.
Дигна се голям шум. Балдю беше бесен от това. Той разбра, че хитрият старец гонеше чрез постъпката си две цели: като спаси Търново от татарите, да повърне Смилена на трона с помощта на гърците. (Защото в Търново още не знаеха за загинването на Смилеца, когото мислеха, че е сполучил да избяга в гръцката земя.)
— Иоакиме, ще отговаряш с главата си! Това е една измяна!
— Може би измяна на чужди планове, но не на отечеството. Аз тъй мислех, че е добро, и сега съм убеден, че е добро.
— Ти желаеш пак да ни натрапят недостойния и страшлив Смилеца? — извика Балдю.
— Аз желая да се избави Търново, па каквото щете мислете — отговори уклончиво патриархът.
Двете му ръце се опираха на патерицата, за да крепят слабото му тяло, разтреперано от вълнение.
Балдю извика гръмогласно:
— Боляри, негово светейшество е прибързал. Правя предложение да се изпрати веднага скороходец при императора — той сега е в Пловдив — с писмо, че нямаме засега нужда от помощта му, и да го помолим учтиво да повърне назад войската си, ако я е пратил вече.
Нетърпеливия Иоаким скокна сърдит.
— Това не бива! Това не може! Балдю, стар си, с един крак в гроба, бой се от бога. Ще ти иска на оня свят ответ, ако по твоя вина татарите си вържат конете в светите му храмове.
Балдю отговори:
— Да, татарите, ще ги пуснем, но не гърците! Припомни си, владико, колко века българският народ пъшка под игото им и с каква мъка се отърва. Колко беди ни са докарали! Всичко, каквото сме теглили, от техните добрини сме теглили…
— Как, ти сега си за татарите? — извика с негодувание патриархът.
Тоя обрат учуди и другите. Балдю се обърна към болярите:
— Братя, вие ме познавате обичам ли аз тая България, боли ли ме сърцето за нея, скъпа ли е на душата ми.
— Всички знаем, бане — отговориха повечето.
— Ако се каже, че ти не обичаш България, не знам кой ще я обича; но говори да те чуем — избъбра мрачно Желяз.
— Благодаря ви за тия думи. Сега простете ми да ви кажа какво мисля за най-добро, като българин и търновски болярин. Братя, видите, въпреки всичките ни трудове и желание, пак остаяме много слаби. Аз тая нощ дълго мислих, просих от спасителя Христа озарение на слабия си ум. И ето до какво убеждение дойдох: противим ли се на Чоки — това значи гибел наша. Който вярва вече, че ще победим, нека го каже тука смело да поведе тъпата ни войска против татарските пълчища. Но никой от вас не вярва, тъй ли?
— Как, ти пускаш татарите? — извика в изстъпление Иоаким.
— Моля, дядо Иоакиме! А ако приемем Чоки добре, като наш приятел, и, нека кажа думата — като наш господар, всичко в Търново е спасено: божиите храмове ще останат чисти, малкото ни войска читава, къщята ни здрави и жените ни необезчестени. Търновски боляри, чухте ме, това е моето мнение. Кажете вашето, дано бъде по-мъдро.
Тоя обрат в мислите у бана порази всички. Привържениците Светославови подкрепиха Балдя. Но патриарховата, или по-добре, гръцката партия кипна.
— Старче! И твоята ли стара душа я купи Пантолеоновото злато? — извика болярин Михаил.
— Проклет да си, Балдю! — извика патриархът.
— Колко хиляди взе, старче ненаситни?… — извика Владислав.
Внезапно Смилецовите привърженици разсвирепяха и се спуснаха с дигнати юмруци въз Балдя.
— Предателю!
— Продажник!
Светославовите приятели се хвърлиха да бранят бана от ударите. Последва сборичкване, закатуряха се столове, ревяха псувни и проклетии.
Вратата се отвори с трясък. На прага се показа Светослав, с блестяща военна носия от червена коприна и с позлатен шлем на главата.